История на декупажа
Камелия Мирчева
Думата декупаж
произлиза от френската découpage, което в превод означава изрязване и създаване на хартиен
колаж или апликация. Декупажът е приложно изкуство, при което мотив от хартия,
салфетка или друг материал - кожа, тъкан или дърво се
залепя и монтира към дадена повърхност за декориране – дърво, метал, порцелан,
стъкло и др.
Техниката на декупажа има корени в дълбока древност.
Известно е, че още през ХІІ век китайските селяни са я използвали при украса на
предмети от бита с червена, тънка хартия. Китайците украсявали всякакви
предмети – фенери, прозорци, паравани и др. Има предположение, че декупажа в Китай
е пренесен от източно сибирските номади, които украсявали гробниците си чрез
тази техника. Но не бива да се пренебрегва факта, че в Китай има древни
традиции в ръчно рисуване на мебели и инкрустацията им със слонова кост, рога,
седеф, мидени черупки, черупки от костенурки, скъпоценни и полускъпоценни
камъни и метал.
Изработено от Камелия Мирчева
Декупажът, като техника е бил разпространен през Ранното
Средновековието в Европа, а през ХV век в Германия започнали да използват
изрязани картинки за декорация на мебели.
Във Венеция през ХVІІ век декупажът придобива широка
популярност при инкрустирането на мебели с китайски и японски орнаменти.
В Средновековна Европа техниката на декупажа е
използвана за украсяване на книги от монасите, преписвачи на ръкописи. Поляците
изрязвали ръчно геометрични фигури от хартия, птици и цветя, с който също декорирали
предметите в бита си.
Изработено от Камелия Мирчева
През ХІІІ в. Марко Поло
разказва за предмети и прекрасни
произведения на изкуството приложими в бита, украсени с натуралистични цветя и
птици и инкрустирани със скъпоценни и полускъпоценни камъни. Почти триста
години след това съобщение на великия пътешественик тези предмети стават
реалност в Европа. През втората половина на ХVІ век Китай създава силни
търговски връзки със страни от стария континент. Източните мебели, рамки за
огледала, кутии за бижута, паравани навлизат в домовете на европейците, които
били силно впечатлени от красота и блясъка на тези произведения.
Цената на тези предмети
била твърде висока, а производството им недостатъчно. Това довело до
необходимостта венециански и флорентински майстори да започнат да произвеждат
техни имитации. Наричали ги lacca contrafatta
/фалшив лак/. Майсторите наемали чираци художници, чиято задача била да
прехвърлят върху хартия източни мотиви. Мотивите били изрязвали и изкусно
залепяни върху мебели и предмети, които покривали със слоеве лак Сантрак,
произвеждан от смола със естествен произход. Понякога майсторите поставяли
огромно количество лак, с който прикривали релефната граница между залепената
хартия и дървото. Така те имитирали скъпо струващите източни мебели. Това
течение било известно като изкуство на
имитацията, наричано Arte Povera, което в превод означава изкуство на
бедните. Днес мебелите и предметите изработвани от флорентинските и
венецианските майстори се съхраняват в най-добрите музей и имат изключително
висока цена.
Изработено от Камелия Мирчева
През втората половина на ХVІІ
век в Европа модата на обзавеждане с предмети и мебели, декорирани с японски и
китайски орнаменти станала толкова популярна, че търсенето многократно
надвишило предлагането. Освен флорентинските и венецианските майстори френски,
английски и немски мебелни фабрики започнали да копират умело китайските и
японски мебели.
По същото време особено
модерен става и стила Print room /Принт рум/. Особеното при него е, че в
богатите домове предимно на британската аристокрация се правели щампи с гледки
от големи европейски градове, които били заляпяни върху стената и таваните и
декорирани с кантове и допълнителна украса.
Особен
принос към развитието на декупажа, като приложно изкуство, допринася Мадам дьо Помпадур[1] по
времето на Луи ХV[2].
Маркизата и нейните придворни дами декорирали малки предмети - кутии за шапки,
за бижута, ветрила, сенници, чадъри, тоалетни принадлежности. Използвали
пастелни рисунки и акварели, с мотиви на цветя, пасторални сцени и ангели, като абсолютен фаворит бил розовия цвят. Маркиза
Дьо Помпадур изиграва огромна роля за развитието на френското изкуство, на
което е голям меценат. Тя е създател на стила рококо. Маркизата събира огромна
колекция от художествени произведения в своите имения, има огромен принос за
развитието на порцелановата фабрика в Севр, която става популарна в цяла Европа. Финансира и поема под покровителството си редица
художници и занаятчии и оказва огромно влияние за построяването на Плас дьо
Конкорд и на Военното училище в Париж.
Във френския кралски двор на Людовик
ХVІ[3] декупажът бил особено модерен и популярен. Мария Антоанета[4] и нейните
придворни дами декорирали предмети от
бита с картини на Фрагонар[5] и Вато[6].
Жените
от благородните семейства в Англия изучавали изкуството на декорацията чрез
изрязване и лепене, заедно с часовете по музика и бродерия. Този стил бил
известен като японски стил. През 1760 година особено популярна е книгата „Забавление за дами, или изкуство в японски стил", издадена от Robert
Sayer. В книгата има
инструкции как да се намали, изреже, залепи, лакира и полира изображение върху
предмет. Тя съдържа повече от 1500 изображения, подходящи за практическото
прилагане на техниката.
Първоначално ранните имитации на японските
декупажи в Европа са били наричани с термина джапанинг, който по-късно
бива заменен с ДЕКУПАЖ.
Мери Дилейни
В края на ХVІІІ век англичнката Мери Дилейни
/1700-1788/ става особено популярна чрез декупажните си творби. Тя е любимка на
крал Джорж ІІІ[7]
и на съпругата му кралица Шарлот. Мери Дилейн започва на 71 да произвежда
невероятни модели на цветя, растения и птици върху тънка оризова хартия, които
декупажира най-често върху черна или цветна основа. Материалите за творбите си получавала от
всички краища на света, от краля и от ентусиазирани от нейното творчество
почитатели. Има 17 години творческа дейност. Период, през който е създала над
1700 декупажни творби. На 88 години зрението й се влошава и тя престава да
работи. Над 1000 от нейните творби са притежание на Британския музей в Лондон и
са изложени в раздела „Епохата на Просвещението”.
През Викторианската епоха декупажът
станал особено популярен, извън аристократичните кръгове в Англия.
Викторианската епоха в обединеното кралство е периодът на управление
на кралица Виктория от юни 1837 до смъртта ѝ на 22 януари 1901 година. Това е
време на просперитет на страната. Приходите от колониите на Британската
империя, наред с индустриалните подобрения позволили на образованата средна
класа да получи възход. Великото изложение, проведено през1851 г. е първият
световен панаир, на който са показани най-големите открития на века. В центъра
му се намирала Кристалната палата, огромна постройка от стъкло и желязо.
Появата на фотографията, която също е представена на Великото изложение, води
до значителни промени във викторианското изкуство, а кралица Виктория става
първият британски монарх, който е фотографиран.
Въвеждат
се и технически нововъведения като нови печатарски преси, захранвани с
непрекъснати рула хартия. Първата парна печатна преса е използвана от вестник „Таймс”
през 1814 г., а през 60-те години на 19 век Англия се въвеждат ротативните
печатни преси.
Декупажът
като все по-масово приложно изкуство придобива голяма популярност и развитие. Били
създавани листи с отпечатани колекции
за декупаж, които били достъпни за всички. Мотиви за декорация на предмети и мебели
били цветя, пасторални сцени, животни и ангели.
Лорд Байрон[8] бил изключителен ценител
и почитател на декупажното изкуство. Неговото огледало било украсено с портрети
на актьори от едната страна, а от другата на известни боксьори. Работата по
изготвянето на проекта за огледалото му продължила цели три години.
През 19 век стилът на декупажа се променил.
Около основните щампи започнали са де добавят цветя, селски сцени, снимки на
деца, панделки за украса и други декоративни елементи вплетени в сюжетите.
Детегледачките от викторианската епоха обучавали децата да декорират предмети
чрез декоротивни хартии.
От Англия декупажа бива пренесен в Америка,
където става особено популярен през периода на Първата и Втората световна
война. Някои от най-големите и удивитлени произведения са създадени от Хирм
Манинг и неговата майка Мейбел в периода между 1940 и 1950 година.
Изработено от Камелия Мирчева
През ХХ век на декупажа се придава нов смисъл. С развитието на
печатната техника и технологии възможностите на декупажа стават почти неограничени. Интересен майстор на декупажа е видният
френски художник Анри Матис. Пътят,
който Матис извървява от неоимперионизма, през фовизма и стига до декупажа е
много интересен.
Наред
с Пабло Пикасо[9] и Марсел Дюшан[10], Матис обикновено е приеман за един от
тримата художници, довели до революционните промени на пластичното изкуство в
началото на 20-ти век. Анри Матис е роден на на 31 декември
1869г. в Като Камрези, Френса Фланрдия, като първи син в семейството на
търговец на зърно. Учи до 1887г. в Сен Картен, след което в продължение на една
година учи право в Париж. Завръща се в родното си място и започва да работи,
като чиновник в съда. Започва да рисува на 20 годишна възраст. През 1889 г.
преживява много тежка апендиксна криза. Трябвало известно време да се възстановява.
Тогава майка му му донесла пособия за рисуване. Самият Матис споделя, че с
рисуването открива рай и взема решения да стане художник. През 1891г. Матис
заминава за Париж, където постъпва в Частното училище „Академия „Жюлиян”, за да
учи изобразително изкуство. Преподават му
Уилям Богео и Гюстав Моро. Шарден е сред художниците, от които
Матис най-силно се възхищава, и докато учи в Академия „Жюлиан“. Прави копия на
четири негови картини, изложени в Лувъра.
Матис е силно впечатлен силно от японското изкуство и творчеството на
Антоан Вато. През 1896 и 1897 година Матис посещава австралийския художник Джон
Питър Ръсел, който живее на остров Бел Ил, край брега на Бретан. При него се
запознава с импресионизма и работите на Винсент ван Гог, който по това време е
напълно неизвестен, но е приятел на Ръсел. В резултат на тези контакти стилът
на Матис се променя изцяло и самият той по-късно казва: „Ръсел беше моят
учител. Той ми обясни теорията на цветовете“. През 1896 година Матис излага пет
свои картини в салона на Националното дружество за изящни изкуства, като две от
тях са купени от държавата. Запознава се
с Камий Писаро и по негов съвет през 1898г. заминава за Лондон, за да се
запознае с творчеството на Джоузеф Търнар. Започва да купува картини, които харесва
и така затъва в дългове. Въпреки това е притежател на гипсов бюст,
изработен от Огюст Роден, картини от Пол
Гоген, Винсент ван Гог, Пол Сезан. Особено харесва работите на Сезан, като
колоритът в картините му се превръща в основно вдъхновение за Матис. От 1901 г.
в доста от картините си използва техниките на неоипресионизма.[11] Картините му от
1902–1903 година, период на материални затруднения, са относително мрачни и
показват засилено внимание към формата. По това време Матис се концентрира и
върху скулптурата, работейки главно с глина и завършвайки през 1903 година
„Робът“.
Фовизмът
("диви зверове" или "дивият свят") е течение в модерната
живопис във Франция и просъществува в годините 1905-1907. Това течения
провъзгласява наситения интензивен тон като основно изразно средство в
живописта. Отличава се с недействителни цветове, умишлено огрубяване на
техниката и рисунката. Фовистите рисуват
червени или сини дървета, лицата на хората са жълти, а и небето е
различно от синьото. Реалистичната картина се превраща в декоративно пано.
Фовистите
са най-енергичните експериментатори във френската живопис. Анри Матис е най-яркият представител на фовизма. Матис прави първата си самостоятелна
изложба в галерията на Амброаз Волар през 1904 година, но не постига особен
успех. Склонността му да използва ярки и експресивни цветове се засилва през
лятото на 1904 година, което прекарва в Сен Тропе, рисувайки заедно с неоимпресионистите
Пол Синяк и Анри-Едмон Крос. Творбите му от този период се характеризират с
плоски форми и контролирани линии, както и с по-умереното използване на
техниката на поантилизма. [12]
Картините на Матис от този период предизвикват яростна
критика и едвам успява да изхранва семейството си. Въпреки това
много от най-добрите творби на Матис са създадени в периода 1906-1917 година. През
1906 година пътува до Алжир и изучава африканското изкуство и примитивизма.
След като посещава голяма изложба на ислямско изкуство в Мюнхен през 1910
година, той прекарва два месеца в Испания в изучаване на мавританското
изкуство. През 1912 и през 1913 година посещава Мароко и докато рисува в Танжер
прави няколко нововъведения в своя стил, най-значима от които е употребата на
черния цвят, който се проявява в наситени немодулирани цветове. По това време
Анри Матис се сближава с кръга американски меценати и колекционери на
произведения на изкуството около Гертруд Стейн. Те откупуват картини на водещи
художници от този период и поддържат в Париж своеобразен салон, посещаван от
много от тях. В колекциите на семейство Стейн и сестрите Кларабел и Ита Коун
попадат стотици картини на Матис, повечето от които днес са изложени в
американски музеи. В салона на Гертруд Стейн през 1906 година Матис се
запознава с 12 години по-младия от него Пабло Пикасо, който също е прилагал в
творчеството си техниката на декупажа. Двамата стават дългогодишни приятели и
съперници и често са сравнявани от критиците. Една от основните разлики между
двамата е това, че Матис предпочита да рисува от натура, а Пикасо разчита
повече на въображението си. И двамата рисуват най-често жени и натюрморти, но
Матис е по-склонен да поставя фигурите си в пълни, завършени интериори. Кръгът
около Гертруд Стейн организира и финансира Академия „Матис“ — частно и
некомерсиално училище, в което Матис напътства млади творци и което функционира
от 1907 до 1911 година в Париж. Матис и съпругата му се разделят през 1939
година след продължил повече от четири десетилетия брак. През 1941 година в
резултат на заболяване от рак на дебелото черво той е подложен на колостомия,
тежка коремна операция, след която започва да използва инвалидна количка. До
края на живота му за него се грижи Лидия Делекторская, бивш негов модел. С
помощта на асистенти Матис започва да изготвя колажи от хартиени изрезки, често
в голям мащаб. Поредицата му „Синьо голо тяло“ е добър пример за тази техника,
която той нарича „рисуване с ножици“. Колажите демонстрират способността му да
приспособи усета си за цвят и геометрия към една ново и крайно опростено
средство, придавайки му игрива и възхитителна сила. През 1952 година Матис
основава в родния си град музей, посветен на творчеството си. Този музей днес
притежава третата по големина във Франция сбирка с произведения на художника.
Анри Матис умира в Ница от инфаркт на 3 ноември 1954 година, на 84-годишна възраст.
Изработено от Камелия Мирчева
В наши дни техниката
на декупажа е особено актуална. Използва се в дизайна на предмети от бита,
декорация на интериор, дрехи и аксесоари. Съвременният декупаж се е развил
извън пределите на опростения стил на лепене на хартиени изображения върху предмети.
Високотехнологичните принтерни техники, наличието на множество разнообразни
материали го нареждат сред едно от най-масово
рапространените приложни изкуства.
За това говори и
създаването на Американската гилдия на
декупажистите през 1971г. /National Guild of Decoupeurs/. Това е организация с
нестопанска цел, посветена на осигуряване на обучение в изкуството на декупажа,
за насърчаване на високо ниво на творчество и качество. Гилдията не само, че предлага предлага обмен на
творчески идеи, но и всяка година през месец април провежда конгрес с изложба.
През 2008 г. статутът на организацията се променя, като се превръща в Световна
организация по декупаж.
Разнообразието от хартии,
лепила, четки, релефни пасти, краклета, предмети и инструменти е толкова
голямо, че позволява дори на съвсем начинаещите
да се доближават до изяществото на декупажа и да изработват красиви декорации.
Изработено от Камелия Мирчева
Изработено от Камелия Мирчева
[1] Жанa-Антоанет
дьо Помпадур е родена на 29 декември 1721 г. в Париж. Тя е интелигентна,
красива и образована, умее да танцува,
да гравира и да свири на клавикорд, а освен това е добра актриса и певица.
По-късно тя твърди, че когато била на девет майка й я завела на гадателка,
която й предрекла, че един ден ще "царува над сърцето на крал". През
1741 г. Жанa-Антоанет се омъжва за Шарл-Гюилем льо Норман д'Етиол. През февруари 1745 г. на един бал в чест на
брака на дофина, Луи ХV се запознава с Жана. Кралят дарява на Жана-Антоанет
титлата маркиза дьо Помпадур,
тъй като тя се нуждае от титла, за да бъде представена в двора. Маркиза дьо
Помпадур е дъщеря на член на голямо
банкерско семейство, което е намесено в интригата, довела по-рано до смяната на
Бурбонския херцог с кардинал дьо Фльори. Красива, интелигентна и образована,
Помпадур искрено се привързва към краля. Тя обаче има един главен недостатък
пред масите - не е аристократка, а произхожда от буржоазно семейство и то
такова, което има намеса в държавните дела. Обществото приемало без проблеми
метресите на Луи XIV (дядото на Луи ХV), тъй като те произхождали от висшата
аристокрация и не оказвали влияние върху политиката, но връзката на Луи XV с
мадам дьо Помпадур е приета като позор. В страната плъзват клевети по адрес на
кралската любовница. Въпреки многото критики мадам дьо Помпадур, която се слави
като хубава и интелигентна жена, изиграва огромна роля за развитието на
френското изкуство. Тя събира огромна колекция от художествени произведения в
своите имения и има принос за развитието на порцелановата фабрика в Севр, която
се прочува в цяла Европа. Тя се погрижва за финансирането на редица художници и
занаятчии, за построяването на Плас дьо Конкорд и на Военното училище в Париж.
Тя защитава непрестанно Енциклопедията срещу атаките на църквата и приобщава
краля към идеите на френските просветители. Голям интерес Мадам дьо Помпадур
има и към литературата и философията. Тя е близка приятелка с Волтер още преди появяването й във френския
двор и представянето и на Луи XV. Разточителната демонстрация на лукс в
именията на Луи XV е една от основните причини за критиките срещу нея, независимо
от това, че нейната богата фамилия неведнъж е предоставяла пари на правителството, спасявайки го от
фалит. Факт е също, че маркизата завещава цялото си имущество на държавата и
след нейната смърт (на 43 г.), то става собственост на короната. След като
мадам дьо Помпадур официално заживява във Версай, тя започва да организира
вечери за краля с избрани гости, без да налага да се спазва етикета, който Луи
ненавижда. Атмосферата е толкова семпла, че самият Луи XV сервира кафе по време
на вечерите. Помпадур забавлява краля, опитвайки се да го отърве от досадата на
държавните дела. С разклатено здраве, след 1750 г. Помпадур вече не е нищо
повече от приятелка на краля, но въпреки края на сексуалната им връзка, тя
остава близка на краля до смъртта си.
[2] Луи XV e крал на
Франция и Навара от 1715 до 1774г. В началото на царуването си се ползва с огромната популярност на френския
народ, но неуспехът му да реформира монархията
и загубата на френските владения в северна Америка го правят един от
най-непопулярните френски крале. Роден е на 15февруари 1710 г. Син е на Луи, херцог на Бургундия, и на
Мари-Аделаиде Савойска и внук на единственият син на Луи XIV. През 1714 г.
умира третият внук на Луи XIV, херцог Шарл дьо Бери. По този начин Луи XIV
изгубва четирима мъжки потомци само за три години и съдбата на династията
зависи единствено от оцеляването на четиригодишното момче. Ако то също умре,
короната трябва да се наследи от херцог Филип Орлеански, племенникът на Луи XIV
и първи братовчед на покойния Дофин. Именно затова животът на малкия Луи е
денонощно пазен. Освен това невръстният престолонаследник е сирак, дори без
чичовци или лели, освен краля на Испания и няма първи братовчеди. Всичко това
оформя по-късно характера на краля. Към краят на август 1715, Луи ХІV е на
смъртно легло, болен от гангрена. На 26 август той привиква при себе си
петгодишния си правнук Луи и му казва прочутите думи: "Моето дете, Вие ще
бъдете велик крал. Не ме имитирайте в моя интерес към дворците и войните.
Опитвайте се да живеете в мир със своите съседи. Винаги следвайте добрия съвет.
Опитайте се да поправите страданието на хората, на които аз съм навредил."
Шест дни по-късно мъжът, който управлява Франция повече от 50 години умира, и
Луи XV е незабавно коронясан като новия крал на Франция. През 1721 г. Луи XV е сгоден за братовчедка си
Мария-Ана-Виктория дьо Бурбон, дъщеря на чичо му Фелипе V, която е само на 3 години. Самият крал по това време е
11-годишен и както се очаква не проявява никакъв интерес към годеницата си -
трите ий години престой в Париж му носят само досада. През юни 1722 г. младият крал и дворът му се завръщат
във Версай. През октомври същата година Луи XV е коронясан в Реймс.На 15
февруари 1723 г. кралят е обявен за пълнолетен. Той назначава за пръв министър
братовчед си херцог Луи Анри дьо Бурбон. Херцогът се притеснява, че испанската
инфанта не може да роди деца на краля, затова я изпраща обратно в родината ѝ и
започва да търси достатъчно зряла европейска принцеса, която да роди дофин. По
този начин, изборът пада върху 22-годишната дъщеря на детронирания полски крал
Станислав I Лежински. Бедна, следвана от разореното си семейство, Мария
Лежинска е добродетелна и очарователна. Тя е от род, който никога не е и
мечтал, че ще се сроди с френското кралско семейство. Бракът е сключен през
септември 1725г. Младият крал се влюбва
в съпругата си, която е със седем години по-възрастна от него. Бракът на бедна
принцеса като Мария Лежинска с най-силния владетел в Европа е сметнат за крайно
неподходящ в другите страни. През 1729 г. с третата си бременност кралицата
най-сетне ражда син, Луи, дофин на Франция. Раждането, което подсигурява
продължението на Бурбонската династия, е посрещнато с огромно одобрение и е
чествано в цялата страна. Кралската двойка е влюбена и кралят се ползва с
народната любов. Постепенно кралицата се уморява от непрекъснатите си
бременности, докато кралят се уморява от задушаващата ѝ любов. Почти всички
деца, които ражда Мария Лежинска, са момичета. От 10 родени деца само две са
момчета и едно от тях живее до зряла възраст (дофинът Луи). Започват изневерите
на краля.
[3] Луи XVI
/23 август 1754
– 21 януари 1793/
управлява като крал на Франция и Навара от 1774
до 1791, после като крал на Франция от 1791
до 1792. Син на Луи-Фердинанд
дьо Бурбон, дофин на Франция, и втората му съпруга Мария Жозефа Сакска.
Внук на Луи XV. Съпруг на
Мария Антоанета. Коронясан е за крал на 11 юни 1775
г. в катедралата в Реймс.По време на революцията е
отстранен и арестуван (10 август 1792).
Съден е от Народното Събрание, признат за виновен в измяна и екзекутиран на 21 януари 1793.
Екзекуцията му е знак за края на абсолютната монархия във Франция, което
впоследствие довежда до издигането на Наполеон Бонапарт.
[4] Мария-Антоанета е родена на
2 ноември 1755 г. е австрийска ерцхерцогиня и кралица на Франция и Навара,
съпруга на крал Луи XVI. Тя е майка на Луи XVII, който умира на 10 години в
затвора Тампъл по време на Френската революция. Мария-Антоанета остава в
историята с легендарната си екстравагантност и с трагичния си край —
гилотинирана е в разгара на Френската революция през 1793 г., след като е
призната за виновна по обвинение в различни престъпления. Мария-Антоанета е
родена в двореца Хофбург, Виена, като петнадесето дете и най-малка дъщеря на свещения римски император
Франц I Стефан и императрица Мария Тереза. Императрица Мария Тереза се стремяла
да предпази децата си от покварата в австрийския двор, от който императорското
семейство намира убежище в личния
живот, протичащ в няколко замъка
— забранена територия за останала част от придворните. Там императорското
семейството си позволявало да се облича
в обикновени дрехи, а императорските деца си играят с деца от простолюдието и
се учат на градинска работа. По-късно Мария-Антоанета се опитва да пресъздаде
тази атмосфера в Малкия Трианон. Въпреки че Мария Тереза осигурява идеалната
среда за Мария-Антонета, императрицата няма големи планове за бъдещето на
дъщеря си и дори я пренебрегва, когато планира династичните бракове на децата
си. Това рефлектира върху образованието на малката ерцхерцогиня, коят за
разлика от братята и сестрите си, на 12 години може да пише и чете само на
родния си немски език. Пренебрегвана заради по-големите си братя и сестри. През
1765 г. умира император Франц I Стефан, който оставя съпругата си императрица
Мария Тереза да управлява заедно с най-големия им син Франц II. По това време
вече били уредени браковете на по-големите сестри на Мария-Антоанета, чрез
които Австрия трябвало да закрепи съюза си с Испания, Неаполитанското кралство,
Русия, Парма в т.н Седемгодишна война.
На 11 юни
1775 г. в катедралата на Реймс Луи Огюст официално е коронован за крал на Франция под името Луи XVI.
Мария-Антоанета става кралица на
Франция, въпреки че не е коронована заедно със съпруга си, когото просто
придружава по време на коронацията. На 27 август 1775 г. Луи XVI подарява на
кралицата Малкия Трианон — дворец в покрайнините на Версайските градини,
построен от Луи XV. Кралицата получава пълна свобода да обнови двореца по свой
вкус. Тя съсредоточава усилията си върху преустройството на градините му в
английски стил. По нейно желание в парка на двореца са прокопани плавателни канали,
над които са построени мостчета, и са оформени малки зелени островчета. Стилът
на градините е издържан според модерната за времето идея за връщането на човека
към природата. Въпреки че дворецът е построен по времето на Луи XV, той започва
да се асоциира изцяло с разточителния вкус на Мария-Антоанета и скоро критиците
ѝ започват да го наричат Малката
Виена. Там Мария-Антоанета живее изолирано без никаква представа за
реалния свят и без да знае какво става извън Версай. Поведението на френската
кралица скандализира двора. Според дворцовия етикет, тя няма право на личен живот, а усамотяването
ѝ, далеч от погледите на придворните, става подозрително и е причина за
разпространяването на множество слухове за случващото се зад стените на Малкия
Трианон. На 19 декември 1778 г. във Версай след трудна бременност
Мария-Антоанета ражда дъщеря - Мари Терез Шарлот. Междувременно с позволението
на съпруга си тя извършва важни промени в дворцовата мода. Някои от тях, като
премахването на отделните за краля и кралицата трапезарии, били посрещнати с
неодобрение от по-старите поколения в двора. По примера на кралицата са
премахнати роклите с тежки кринолини, въведено е по-свободно облекло, започва
модата на широките сламени капели, тежкият грим излиза от мода и e заменен с
по-семпъл, a от 1783 г. на мода е въведен муселинът. От 1780 г. Мария-Антоанета
започва да играе малки роли в аматьорски пиеси, поставяни на сцената на
построения за нея и придворните ѝ театър. На
22 октомври 1781 г. френската кралица ражда дългоочаквания наследник на
престола — Луи-Жозеф Ксавие Франсоа, който получава титлата херцог Дьо Бретан. Мария-Антоанета
сама поема грижите за образованието и възпитанието на децата си, което е
необичайно за традициите на френския двор. По традиция кралицата не се
разпорежда с „децата на Франция”,
както наричат кралските деца, които били поверявани в ръцете на различни
възпитатели и гувернанти. За гувернантка на децата си Мария-Антоанета назначава
своята фаворитка, херцогиня Дьо Полиняк. Това скандализира дворцовите среди,
според които херцогинята нямала благородно потекло и не би трябвало да заема
тази важна длъжност. Мария-Антоанета била страстен читател на исторически
романи, а научните ѝ интереси стават толкова големи, че кралицата присъствала
на пускането на първия балон с горещ въздух. Тя е очарована от философията на
Жан-Жак Русо за връщане към природата,
както и от културата на инките в Перу и култа им към слънцето.. Интерес за
кралицата представляват и биографиите на изтъкнати английски политици.
Мария-Антоанета ражда втория си син Луи-Шарл, херцог на Нормандия, с което
обезпечава наследяването на короната. Напрежението в Париж ескалира до връхната
си точка в началото на юли 1789 г., когато Националното събрание започва да
иска все повече права, а кралят категорично отказва, опитвайки да потисне
Третото съсловие. След уволнението на Жак Некер на 11 юли 1789 г. и последвалия
крах на борсата, Париж е залят от бунтове, кулминация на които е превземането на Бастилията на 14 юли. Веднъж
отприщени, насилията стават трудно контролируеми дори от страна на Националното
събрание. В този момент кралят проявява разсъдливост и не хвърля войските срещу
въстаналия Париж. Заедно с Мария-Антоанет и под бурните дюдюкания на тълпата,
кралят се явява в Парижкото кметство, където получава от новоизбрания парижки
кмет Байи трицветна кокарда, символ на „съюза
между народа и монарха”, станала по-късно и знаме на Франция. През
септември 1789 г. мълвата, че след един банкет във Версай кралицата била видяна
да тъпче с крака трицветната кокарда, отправя една разгневена тълпа към
кралската резиденция с искане за хляб и за преместване на краля и кралицата в
Париж. Тълпата щурмува двореца и нахлува в апартаментите, като отправя заплахи
към Мария-Антоанета. Ужасена, кралицата търси спасение през таен проход от
своите покои до апартамента на краля. Дворцовата стража изтласква тълпата на
двора, но хората настояват кралят да се появи на балкона заедно с кралицата.
Омразната фигура, олицетворение на монархията, в този момент не е Луи XVI, а
Мария-Антоанета. Тя излиза на балкона с децата си в ръце, но тълпата се
развиква: „Никакви деца, никакви деца!”. Кралицата прибира децата, и се връща
на мястото си, без да трепне. Под
прицела на множество дула, насочени към нея, Мария-Антоанета остава така няколко
минути. Накрая хората бавно свалят мускетите и започват да крещят: „Да живее кралицата”. Мария-Антоанета
се прибира в стаята, където колабира.След тези събития тя и семейството ѝ
окончателно напускат Версай. Под надзора на тълпата кралското семейство е
отведено, а членовете на кралския ескорт са обезглавени. Домът им през
следващите три години е скромният и неудобен дворец Тюйлери, където кралското
семейство е поставено под домашен арест. По време на този труден за
Мария-Антоанета период на домашен арест в Тюйлери, кралицата не престава да
върши обичайните си занимания - благотворителност, посещение на религиозни
церемонии и всеотдайна грижа за децата. Замислени са и няколко плана за
бягство, но тя категорично отхвърля повечето от тях, изтъквайки, че не желае да
оставя съпруга си сам във Франция. Дълго време кралят и кралицата отлагат
бягството си, надявайки се, че една интервенция от чужбина ще реши проблемите
им. Раздразнен от постоянните противоречия между европейските монарси и от
чувството си за безсилие, едва през пролетта на 1791 г. кралят най-сетне приема
настоятелните предложения на крайните монархисти да емигрира. Организацията на
бягството е поверена на граф Фернзен. Организаторите залагат на бързината на
осъществяването му, но неуспехите започват още от самото начало, след като
кралското семейство забавя тръгването си с няколко часа и напуска столицата
през нощта на 20 юни 1791 г., което нарушава връзката по маршрута за смяната на
конете. Целта им е да се доберат до австрийската граница. И този път обаче
придържането към етикета оказва лоша услуга на Мария-Антоанета и съпруга ѝ
огромната карета, в която са предвидени отделения за краля, за децата, за
кралските инсигнии и огромното количество багаж, отдалеч издава високия статут
на пътниците. В селището Варен, на 60 км. от границата, кралят е разпознат от
пощенския служител Друе, който без колебание предупреждава своите
съселяни. След това разкритие кралското
семейство е пленено и върнато в Париж. На 20 юни 1792 г. тълпа разярени
граждани нахлува в Тюйлери и принуждава краля да развее трикольора, за да
докаже предаността си към Франция. На 31 юли 1792 г. популярността на краля и
кралицата достига най-ниското си ниво, поради което Законодателното събрание
спокойно отменя властта им. Започва и подготовка за изправяне на краля пред
съда. Обвинен в измяна към Първата френска република, Луи XVI е отделен от
семейството си и през декември 1792 г. е изправен пред съдебен трибунал.
Признат за виновен, кралят е осъден на смърт чрез гилотиниране и е екзекутиран
на 21 януари 1793г. След екзекуцията на
съпруга си Мария- Антоанета, изпада в дълбок траур и отказва да се храни.
Единствен смисъл на живота ѝ оттук нататък стават грижите за живота на децата
ѝ. Здравето й започва бързо да се
влошава, тъй като тя се разболява от туберкулоза. Мнозина настояват за нейната
смърт, докато други предлагат тя да бъде предадена на австрийците срещу пленени
френски войници или да бъде разменена срещу огромен откуп от Свещената Римска
империя. На 3 юли 1793 г. дофинът е отделен от Мария-Антоанета и е поверен на
грижите на един обущар. Това е поредният удар върху бившата кралица, която е
силно привързана към сина си, но сега може да го вижда само през прозореца на
килията си, докато той се разхожда в двора на затвора. На 14 октомври 1793 г.
бившата кралица е изправена пред наказателен трибунал по обвинения в държавна
измяна, организиране на отвратителни оргии във Версай, отклоняване на средства
от държавната хазна в полза на Австрия и опит за убийство на орлеанския херцог.
За разлика от съпруга ѝ, на когото е било дадено време да подготви защитата
си, делото на кралицата е манипулирано от якобинците и тя има по-малко от ден,
за да подготви своята защита. Поведението на Мария-Антоанета по време на
процеса е съвсем спокойно. С блестящите си отговори в своя защита тя впечатлява
присъстващите в залата, които очаквали да видят една празноглава жена. Тъй като
изходът на процеса срещу бившата кралица на Франция е предварително решен в
Комитета за обществено спасение, никой не е изненадан, че в ранната сутрин на
16 октомври 1793 г. тя е призната за виновна и е осъдена на смърт чрез
гилотиниране.
[5] Оноре Фрагонар е роден на
5.4.1732 г. във Грас Франция. Починал е на 22. 8. 1806 г. в Париж. Като млад
работи за кратко време като чиновник в кантората на нотариус. Опитва се да
стане ученик на известният по онова време художник Франсоа Буше, който
преценява, че младежът няма нужната подготовка, за да работи при него. Все пак
Буше помага на Фрагонар да стане ученик на майстора на натюрморта Жан-Батист
Шарден. След половин година Фрагонар отново отива при Буше и вече е приет в
ателието му за ученик. Пряко влияние върху творчеството му оказва Буше и
Рембранд, чието творчество Фрагонар изучава в Лувъра. През 1752 г. се явява на
конкурс, организиран от Френската кралска академия. Картината му „Иеровоам принася жертва на идолите“печели
първо място и той получава популярната „Римска награда”, която му осигурава обучение в Италия и му
отрежда престижно място в света на официалното френско изкуство. Пребивава в
Рим от 1756 г. до 1761 г., където се обучава във филиала на Френската академия.
Силно е впечатлен от авторите на Ренесанса и Античността. В Рим се запознава с
художника Юбер Робер, които също е на обучение. Заедно рисуват пленерно в
античните развалини около Рим. Техен покровител става абат Сен Нон,
колекционерр, меценат и художник любител. След кратък престой във Неапол и
Венеция Фрагонар се завръща в Париж. Салонът на изкуствата в Париж се провеждал
на всеки две години. Жури приемало и оценявало творбите. Фрагонар представя
голямото платно на митологична тема „Жрецът
Корез, жертва себе си, за да спаси Калироя“. Картината е приета с
одобрение от журито и закупена от крал Луи ХV. Благодарение на това платно
Фрагонар става кандидат член на академията. По-късно пренасочва творчеството си
към рисуването на малки картини с пасторани сюжети за частни поръчители. През
1767г. за втори и последен път участва в парижкия Салон, където се представя с картината „Глава на старец“ и проектът за
декорация на хотел „Бержер“ „Групи
деца в небето“. Художникът не проявява повече интерес към академична
кариера. През 1768 се жени за 13 години по-младата негова ученичка Мари-Ан-
Жерар. Ражда им се дъщеря. Фрагонар заедно със семейството си и синът на
финансиста Бержере предприемат пег годишно пътуване из Европа Флоренция,Генуа,
Рим, Неапол, Виена, Прага. Бержере бил сочен за един от най-огатите хора на
времето си. Той наел Фрагонар за учител по рисуване на своя син. Рисува и серия
потрети на знатни дами и актриси. През 1780 се ражда синът му, които също става
художник. Френската революция, избехнала през 1789г. се отразява неблагоприятно
върху живота и творчеството на Фрагонар. Напуска Париж за две години. При
завръщането си е назначен за управител на Лувъра. На този пост остава почти
осем години. В поранното си творчество той е типичен представител на стила
Рококо, но в по-късните му произведения се усеща осезаемото влияние на
класицизма. В картините му има огромно жанрово разнообразие- портрети, пейзажи,
митологични, алегорични композиции, илюстрация, графика, офорти.
[6] Жан-Антоан
Вато е роден през есента
на 1684 г. във Валансиен в семейството
на Жан-Филип Вато е майстор на покриви.
Постъпва в ателието на Жерен. През 1702г. Вато заминава за Париж и става ученик
на художника декоратор Метейе, където прави копия на картини на известни
фламандски художници. Запознава се с Жан мариет, гравьор и търговец на картини.
В неговият магазин има възможност да разглежда гравюри по произведения на
Тициан, Рембранд и Рубенс. По-късно става учиник на Клод Жило, който харесал
картините му и го поканил в ателието си. Около 1707 година Вато се мести в
ателието на Клод Одран, където става негов ученик и помощник при работата му в
Люксембургския дворец. Запазени са гравюри и няколко рисувани тбла от
ламперията, рисувани от вато, като украса на кабинет в замъка „Ла Мюет”,
рисувани през 1709г. Художникът напуска Париж и се завръща в родния си град,
където създава множество рисунки и няколко картини на военна тематика. През
1710 г. се завръща в Париж. През 1915г. се запознава с банкера Пиер Кроза,
който го кани да живее в дома му и става
меценат на художника. През 1719г. Вато напуска къщата на банкера и се настанява
у чиновника Льоброн, племенник на известнит придворен художник Шарл
Льоброн. Пътува в лондон и влага голяма
сума в Лондонската южноокеанска компания. Но е измамен от мошеник, представящ
се за собственик на речни плавателни съдове
по Мисисипи и губи по-голямата част от спестяванията си. Връща се в Париж
и се опитва чез усилена работа да компенсира загубите си. Рисува фирмена табела
за магазина на търговеца на картини Франсоа Жарсен. Днес „Фирмата на Жарсен” се
съхранява в Берлин и е една от най-известните картини на Вато. Заболява от
туберкулоза и умира на 38 години.Основните теми в творчеството на Антоан Вато
са галантните празненства, актьорите и техните представления. Към тях може да
се прибави и краткото увлечение от ранните годинини на художника по военната
тематика. Повчето му картини са малък формат. Майстор е на студения колорит. Не
е надписвал, нито именувал творбите си.
[7] Джордж
III е крал на Великобритания и крал на Ирландия от 25 октомври 1760 до 1
януари1801, а от този момент до края на живота си — първи крал на Обединеното
кралство Великобритания и Ирландия. Освен това той е и херцог на
Брауншвайг-Люнебург (Хановер), а на 12 октомври 1814г. получава и титлата крал
на Хановер. Джордж III е третият британски монарх от Хановерската династия.При
управлението на Джордж III Великобритания и Ирландия са обединени, образувайки Обединеното кралство. По същото време
обаче Великобритания губи много от своите колонии в Северна Америка, които
образуват нова независима федерация — Съединените американски щати (САЩ).
[8] Джордж Гордън Байрон, VI барон Байрон е роден на 22 януари 1788 г. Дядо му по
майчина линия Джордж Гордън от Гайт, потомък на шотландския крал Джеймс I. Баща
му, Джон Байрон разпилява богатството и разпродава имотите ина съпругата си и
прекарва съвсем малко време с нея и сина им. Изоставя ги, за да избяга от
кредиторите си и година по-късно умира.Налага майката на Лорд Байрон да продаде
земята и титлата си, за да плати завещаните дълговете на съпруга си. Скоро след
това Катрин се премества в Абърдийн, Шотландия и там отглежда сина си. На 21
май 1798 г. умира прачичото на 10-годишния Джордж. Момчето става VI барон
Байрон, като заедно с титлата наследява и имението „Нюстедското абатство” в Нотингъмшър, Англия. Майка му с гордост
го завежда обратно в Англия, но Байрон рядко живее в имението, защото през
юношеските му години то е отдавано под наем.
След завършване на средното си образование той се записва в Тринити
Колидж, Кеймбридж. Байрон е известен не само с творчеството си, но и с бурния
си живот, изпълнен с екстравагантности, многобройни любовни връзки, дългове,
раздели и обвинения в какво ли не. Поетът пътува от Англия през Испания до
Албания и прекарва време в двора на Али паша в Янина, а после и в
Атина. Умира от треска, докато подготвя
нападение срещу османската крепост Лепанто по време на Гръцката война за
независимост, за което е почитан от гърците като национален герой.
Най-знаменитите му поеми са „Странстванията
на Чайлд Харолд“ (1812-1818) и „Дон
Жуан“ (1819-1824).
[9] Пабло Пикасо, испански художник и
скулптор, занимавал с живопис, керамика, колажи, графика, декупаж е роден на 25
октомври 1881 година в град Малага. Неговото творчество преминава през много
различни периоди. Създател е на кубизма (заедно с Жорж Брак), преминава през
сюрреализма и остава един от най-големите художници, повлияли изключително
много развитието на изобразителното изкуство на XX-ти век. Баща му, също художник, произхождал от род на дребни
благородници и през по-голямата част от живота си е учител по изобразително
изкуство и уредник в местни музеи. Пикасо проявава интерес към рисуването от
ранна възраст. Едва седемгодишен, баща му започва да го обучава рисуване на
фигури и маслена живопис. През 1895 година седемгодишната сестра на Пабло умира
от дифтерия, което оказва силно въздействие върху Пикасо. След този инцидент
семейството се мести в Барселона, където баща му Руис получава назначение.
Пабло Пикасо харесва този град и по-късно в моменти на носталгия го нарича свой
истински дом. В Барселона бащата
убеждава ръководството на Художественото училището да допусне сина му до
приемен изпит за класа за напреднали. Този процес обикновено отнема на
учениците месеци, но тринадесетгодишният Пикасо се справя за една седмица и
силно впечатлява изпитната комисия. Баща му наема малка стая близо до дома им,
така че Пикасо да може да рисува самостоятелно, макар и под негов надзор. Малко
по-късно бащата и чичото на Пикасо решават да го изпратят в Кралската академия
за изящни изкуства „Сан Фернандо“ в Мадрид, най-престижното училище по изкуства
в страната. През 1897 година, шестнадесетгодишен, Пабло Пикасо за пръв път
напуска дома и заминава за Мадрид, но начинът на обучение не му харесва и малко
по-късно спира да посещава академията. В същото време там често посещава музея
Прадо, където се запознава с работите на Диего
Веласкес, Франсиско Гоя и Франсиско Сурбаран. Пикасо силно се възхищава от
картините на Ел Греко, елементи от
които, като удължените крайници и мистичните лица, са отразени в неговото
по-късно творчество. От 1904 г. Пикасо се мести да живее в Париж. Синият период
на Пикасо трае от 1901 до 1904 година. Характерното за него е преобладаващата
синя гама. Този период тематически е
наситен с композиции на хора от народа, просяци и акробати. В него витае темата
на смъртта, старостта, бедността, меланхолията и тъгата. За преходна картина
между синия и розовия период на Пикасо се счита „Момичето с топката“. Розовият
период на Пикасо започва през 1905 и продължава
до 1907. През тези години рисува най-вече пътуващи циркови артисти —
комедианти, танцьорки и акробати. Макар че сюжетите са по-радостни и по-живи, от
платната лъха самота. През 1907 г. Пикасо полага основите на кубизма
(„Госпожиците от Авиньон“). Той започва да обръща повече внимание на формите
вместо на цветовете, като особено внимание обръща на геометричните фигури и
блокове. По същото време прави множество колажи
с хартия, кожа и други естествени материали. През 1910г. кубизмът вече е
установен като алтернатива на фовизма и
към Пикасо се присъединяват много художници. Един от тях е Жорж Брак, заедно с
когото поставят началото на синтетичния
кубизъм, известен още като колажен кубизъм. През този си период Пикасо
вглажда в картините си парчета от плакати, вестници, колажи. В продължение на
една година двамата в Брак правят картинини, композирани и слепени почти изцяло
от отпадъчни материали, само с изрисувани няколко линии, допълнени като
завършек на композицията. Първата световна война слага край на това
сътрудничество и забавя по-нататъшното развитие на синтетичния кубизъм.
[10] Марсел Дюшан е френски художник и теоретик на изобразителното изкуство. Той е
считан за една от влиятелните фигури в изкуството на 20 век заради
оригиналността на неговите идеи. Роден на 22 юли 1887г. Починал на 2 октомври
1968 г се счита за баща на инсталациите и на модерното изуство. Творчеството на
френския художник най-често свързвано със сюрреализма и дадаизма, но художественото
му наследство надхвърля границите на тези направления и предопределя развитието
на изкуството до ден днешен. Дюшан променя хода на историята на изкуството, превръщайки
художествената творба от естетически в концептуален обект. Иновативният
художник става известен по цял свят със своите readymade обекти. Те
представляват предмети от всекидневието, които са извадени от битовия си
контекст и по този начин биват концептуално пресътворени. Първият от тези readymade
обекти, които Дюшан прави, е известното „Велосипедно колело”. То е показано
пред публика през 1913г. Следват „Поставка за бутилки” от 1914г. и една от
най-известните му творби „Фонтан”, представена през 1917г. В readymade творбите
на Дюшан обектът е важен, до толкова доколкото носи определени идейни значения.
Не е важна направата на дадено произведение, а неговата концептуална стойност.
Творческият жест не се изразява вече в удара на четката върху платното, а в
мисълта, която движи ръката на твореца.
[11] Неоимпресионистите
използват в картините си мрежа от точки, с цел да внесат чувство за
организираност и неизменност. Като творци, неоимпресионистите работят с
цветните пигменти. За да избегнат отегчителността, те разработват система на
съпоставяне на чисти цветове. Смесването на цветове не е необходимо.
[12] Поантилизмът (фр. pointillism, pointillisme)
е течение в живописта, което е основано
на системното използване на оптическо смесване на цветовете. При този метод
цветовете, които не са основни се получават не чрез смесване на пигменти, а от
чисти основни цветове на множество малки и разположени близо една до друга
точки, изглеждащи така, като че ли се сливат в окото на зрителя. Известен още
като дивизионизъм /неоимпресионизъм/.
