В света на изкуството: април 2013

МИРЧО МИРЧЕВ

/15.4.1922 – 22.07.1999 г./

Камелия Мирчева

На 15 април 2013 г. се навършват 91 години от рождението на художника Мирчо Мирчев. Той е роден на 15.04.1922 г. в Лесидрен в семейството на Въто Мирчев и Дона Радева. През 1936 г. завършва прогимназиалното училище в с. Лесидрен. Завършва непълната гимназия в гр.Тетевен и продължава образованието си в Народна смесена гимназия „Симеон Княз Търновски” гр. Луковит, където се дипломира през 1941 г. През есента на същата година е приет за студент в Юридическия факултет на Софийски университет, където завършва І курс и се записва в Художествената академия, която не успява да завърши поради беднотията, която го преследва цял живот, и поради това, че е призован да отслужи задължителната си военна служба. През 1948 г. е приет в Учителския институт в гр.Пловдив, завършва успешно І курс, но е принуден да напусне поради невъзможност да се издържа и започва работа като нередовен учител. През 1954 г. изкарва курсове и придобива правоспособност за киномеханик. През 1957 г., издържал изпитите за ръководител на театрален колектив, получава удостоверение, което му дава право да ръководи такъв. През 1966 г. завършва Техникум по дървообработване и вътрешна архитектура, резбарски отдел в гр.София. Работи като нередовен учител, пощенски служител, тракторист в Промкомбината в с. Лесидрен и като художник на свободна практика. През 1986 г. се открива първата му самостоятелна изложба в ХГ „Вароша” гр. Ловеч. През 1988 г. се открива втората самостоятелна изложба в гр. Угърчин. Експозицията от творби – картини и дървопластика е дарена на града. През 1989 г. Мирчо Мирчев е обявен за почетен гражданин на гр. Угърчин. През 1990 г. открива самостоятелна изложба в ХГ в гр. Ловеч и дарява 165 творби на ХГ „Вароша”. През 1991 г. следва самостоятелна изложба в Галерия „Леседра” гр. София.

Фотоколаж: Камелия Мирчева

През 1993 г. Мирчо Мирчев прави второ дарение на ХГ „Вароша”гр. Ловеч от 167 творби, оценени на 1 422 000 лева. През 1994 г. се открива изложба с дарените общо 401 творби в ХГ „Вароша” гр. Ловеч.

Художникът умира на 22.07.1999 г. в Лесидрен.

Книгата "Познатият и непознат Мирчо Мирчев - очерк за живота и творчеството на художника от Лесидрен" бе издадена през 2007 г.

Три години след издаването книгата бе представена на 8 април 2010 година в Клуба на дейците на културата в Ловеч - града, на който Мирчо Мирчев дари 401 свои творби. Книгата е в две части. Първата част е разказ за живота на Мирчо Мирчев, а във втората са поместени непубликувани негови хумористични разкази. Тиражът на книгата на хартиен носител е изключително скромен - 25 броя. За мое огромно съжаление не се намериха спонсори за издаването й в по-голям тираж. В електронен вариант книгата е публикувана на http://vesletz.webs.com/knigi/mircho.pdf Картини на Мирчо Мирчев може да видите на http://bg.netlog.com/kamimircheva/photos/setid=...-

Камелия Мирчева

Художник Мирчо Мирчев

Художникът, първият ми учител по изобразително изкуство, приятелят, Човекът оказал огромно влияние в моя живот Мирчо Вътов Мирчев е роден на 15 април 1922 година в с. Лесидрен. Не помня как точно е протекла първата ни среща /след като Стефка Маринова ни запозна с него/, но помня първото посещение в дома му.[1]

На снимката: Мирчо Мирчев през 1946г.

Бях на около 9-10 години. Вървяхме дълго пеша. Мирчо Мирчев живееше в бащината си къщица /колиба/ в местността „Коник”. Това е едно приказно красиво място, отдалечено от с. Лесидрен на около 2 километра. Пристигнахме там, той ни посрещна на вратата. Те бяха нисички и той се навеждаше, за да мине през тях. Когато влязохме в малката стайчката, аз онемях. За първи път виждах толкова картини. Това беше нов, непознат и различен за мене свят. Не помня какво ни разказа тогава. Но помня, че беше лято. Сещам се, че ни откъсна круши от дървото на двора. После, когато ни изпращаше вървя дълго с нас, чак до шосето.

Мирчо Мирчев е най-невероятният човек, когото съм познавала.
Живееше съвсем скромно и много самотно. Не го чух да каже лоша дума за никого, въпреки че животът му въобще не е бил лесен. Притежаваше изключително силен дух и огромна толерантност към света и хората. Запомнила съм го така – на моторетката или пеша, с една преметната през рамо торбичка. Пътуваше по 2 километра до Лесидрен, за да си купи хляб.

художник: Мирчо Мирчев

Имаше една моторетчица, но когато тя се повреди през 1990 г. пътуваше пеша.

Зиме, лете, в пек, в студ той все пеша до селото. Отиваше да си вземе книги от библиотеката. Понякога се отбиваше при Петър Дочев, понякога идваше и у нас, когато си бях в Лесидрен. Но по-често ходех аз. Качвах се на колелото, свивах картоните с рисунките на руло и отивах. Той обичаше гости, винаги се радваше когато някой отидеше при него.

художник: Мирчо Мирчев

Беше невероятно самотен. Беше изключително интелигентен, мъдър и талантлив човек и същевременно страшно непрактичен и скромен. Все се притесняваше да не обиди или да досади на някого.

Картините и дървопластиките му стояха наредени в мазичката в къщата му.
Тя беше препълнена с творби. Той все се притесняваше, че там има влага и тя ще ги повреди.

художник: Мирчо Мирчев

Спомням си денят, когато бях „допусната” до мазата с творбите му.
Беше един от ония летни и топли дни. Когато пристигнах в дома му той беше започнал да пренарежда творбите. Вземаше всяка една внимателно, избърсваше я от праха и я оставяше на стълбите, на двора. Включих се в подреждането. Беше невероятно. Наредихме една изключителна изложба на поляната пред дома му.

Бях виждала повечето от творбите, но имаше и такива, които не познавах.
Слънцето галеше картините, а той изглеждаше изключително щастлив. След като прибрахме картините дълго разговаряхме за изкуството, за живота, за книги...

художник: Мирчо Мирчев

Периода 1989 – 90 година беше много тежък, а цените на материалите за рисуване бяха много високи. Мирчо Мирчев беше започнал да рисува върху фазери, вместо платна.

През 1990 година направи първото си дарение от 165 творби на ХГ „Вароша” гр. Ловеч. През този период започна да рисува икони. Имаше около 15 икони, които стояха в едната стаичка. Не знам какво стана с тях и къде са в момента.

художник: Мирчо Мирчев

През ноември 1991 год. се откри изложба на Мирчо Мирчев в галерия ”Леседра” в гр. София. Когато се видяхме в началото на декември с голяма тъга ми разказваше, че не е успял да отиде на откриването. Било заваляло сняг и той тръгнал към Лесидрен пеша. Краката му се намокрили, но бил готов да отиде. Само че за зла беда автобусът не влязъл в селото. Беше запазил няколко изрезки от вестници с отзивите за изложбата.

През май 1993 г. участва със шест картини в обща изложба на галерия „Леседра”.
През 1993 г. дари още 167 творби на ХГ „Вароша” гр. Ловеч. Във вестник „Ловеч прес” брой от 16-22.5.1994 г. в малко каренце е отбелязано:
”Дарение за 1 422 000 лева на 167 работи от живопис, дървопластика и кована мед направил за втори път на ловешката галерия самобитния художник Мирчо Мирчев от Лесидрен, Угърчинско”. С едно изречение е отразено дарението, но на същата страница на вестника е отделено 10 пъти повече място за екскмета на Велико Търново, който е конвоиран до затвора в Ловеч.

художник: Мирчо Мирчев

Във вестник „Демокрация” бр. 255 от 1.11. 1993г. са били много по-благосклонни и са отделили място за цели 3 изречения по повод на дарението.

Във вестник „Земя” бр.218 от 9.11.1993г. са безкрайно щедри – изреченията за отразяване на събитието са четири.

Пиша тези думи с голяма болка и тъга, но това са фактите.

художник: Мирчо Мирчев

През юли 1994 година в ХГ „Вароша” в гр.Ловеч се откри изложба с дарените общо 401 картини. В своя ръкопис Мирчо Мирчев е записал: ”...11 август 1994 година. Днес посетих откритата преди месец моя пета самостоятелна изложба – дарение на художествена галерия гр.Ловеч. Експозицията е голяма – запълва и трите салона на галерията. Осветлението е отлично и творбите, особено живописта, просто „оживяват”, греят. Телевизията и пресата отразиха изложбата с хубави думи. Значи има нещо в моите работи - не напразно съм се трудил през иначе трудният ми живот. И това е наградата ми, това ме радва... Не напразно съм живял. Богатства не спечелих, но останах честен човек и творец. Благодаря ти, Господи!... ...Не съм дарил пари, че ги нямам и никога не съм ги имал. Дарил съм художествени произведения, създадени от моите ръце. Дано останат при хората и да зарадват някого. Това ще е моята награда. Ще остана в спомена на хората с две неща: голямата си сиромашия и с това, което са създали ръцете ми...”

художник: Мирчо Мирчев

Помня този 11 август 1994г. Точно тогава се откри първата ми изложба след раждането на сина ми /28.11.1989г/ в една от заличките на Окръжна библиотека „проф.Б.Цонев” в Ловеч. От 1989 година вече живеех в Стара Загора, но продължих да изпращам литературни творби и дописки до Ловешките вестници. Имах вече готов ръкопис за издаване на стихосбирка /тази книга излезе от печат 11 години по-късно, чак през 2000 година/. От ръководството на библиотеката ме бяха поканили да направя литературно четене и откриване на изложба. Приех с огромно удоволствие да покажа изложбата първо в Ловеч през август, тъй като имах уточнена дата за представяне на същата експозиция в изложба на 6 декември 1994 в галерия „Байер” в Стара Загора.

художник: Мирчо Мирчев

През юли си бях в Лесидрен и се занимавах с подготовката на изложбата.
Виждахме се често с Мирчо Мирчев и бяхме говорили по принцип той да открие изложбата ми в Ловеч. Смятах въпроса за приключен и повече не го повдигнах, докато три седмици преди откриването той дойде много притеснен в къщи и каза, че няма да може да открие изложбата. И ми разказа следното: ”... Вчера ходих малко по гората да видя дали след дъжда са пораснали млеченици. Позабавих се два-три часа. Като се върнах у нас, гледам вратата на стаичката отворена, а бях затворил вратата. „ / Той не заключваше къщата си. Дори, когато ходеше в селото оставяше отключено. Казваше, че ако дойде някой да го види и вратите са заключени ще си тръгне, а така ще поседне и ще го изчака./

Мирчо Мирчев продължи разказа си: „Помислих, че ти или някой друг приятел е дошъл и много се зарадвах. Влязох вътре, но нямаше никой. Бях набрал цяла торба с млеченици и отидох да взема тенджурката да ги сготвя...Тук тенжурка, там тенжурка не я намерих. Поогледах се и видях, че освен нея липсват двата бъкъра, дето си носех с тях вода от герана, лъжиците, паниците и костюма ми. Имах един костюм по-новичък, дето си го купувах преди 10 години за първата изложба и той липсва. Имам и още един, ама той е от преди повече от 20 години. Та той изваден от раклата и хвърлен до нея. Като го погледнах на няколко места го поизяли молците, та сигурно затова са го оставили. Картините са си там, всичките...Костюмът халал да им, ама сега какво да облека за откриването на изложбата?...”

Бях толкова ядосана на крадците, че започнах да се възмущавам. А Мирчо Мирчев ме погледна и кротко рече: ”...И те може да са били в нужда. Щом са опряли от „мойта резиденция” да крадат, смятай на какъв хал са. Викаш „картините”, даже не бяха ги погледнали. Както си бяха наредени въз стената, тъй си бяха... Пък за изложбата, ще дойда да я открия, ако още ме каниш, ама да знаеш, че няма да съм в костюм,... ще пооправя стария панталон и имам една по- нова риза, та с нея...”

художник: Мирчо Мирчев

Няколко дена преди откриването на изложбата отидох в Ловеч да аранжирам картините. На 11 август по обяд той дойде с родителите ми за откриването, което беше в 17 часа. Следобедът се поразходихме из Ловеч, отидохме до ХГ „Вароша” и разгледахме неговата изложба. Беше невероятна експозиция. Картините наистина грееха. Когато излязохме от галерията той каза: „..Поканиха ме хората за откриването, ама с какво да дойда? Моторетката повредена. Рейсове много си няма. Пък и да дойда, с какво да се прибера?... Като бях по-млад ходех пеша, ама сега ме понаболяват краката и не се наемам...Аз съм доволен, че ме докарахте и съм ви благодарен, че дойдохте с мен да видите и моята последна изложба...”

художник: Мирчо Мирчев

Такъв човек беше Мирчо Вътов Мирчев. Изключително скромен и внимателен. През цялото ни дългогодишна приятелство, което продължи до края на живота му, не го чух да упрекне някой. Имаше изключително чувство за хумор.

С чувство за хумор посрещна и новината за собствената си смърт през февруари 1996г.
В брой от 10. ІІ.1996 г. във вестник „Стандарт” бе публикуван некрологът му.
А в бр. от 15.ІІ.1996г. на вестник „Стандарт” бе публикувана статията на Георги Колев, собственик и директор на галерия „Леседра” - „Художникът Мирчо Мирчев умря и възкръсна за един ден”. В малко каренце бе публикуван и коментар на редакцията „Как стана гафът на седмицата”. В него пише:”Художникът Мирчо Мирчев умря и възкръсна за по-малко от 24 часа. Доброжелатели - съселяни съобщили по телефона на галериста Георги Колев за внезапната кончина на живописеца. "

„Шашнах се, исках тутакси да тръгна за Лесидрен, където Мирчо живее”- разказва г-н Колев. Меценатът незабавно изпратил некролози до медиите. След два часа открил, че умрелият е в отлично здраве. Шегобийците не се сдържали и след печалните публикации счупили телефоните, за опровергаят смъртта на своя съселянин. Потресен от черният хумор на Лесидренци, галериста пое на гърба си цялата вина за нелепата история”.

Няма да коментирам статията на Георги Колев, който желае може да я прочете.

Когато прочетох некролога във вестника се обадих в Лесидрен и разбрах за случилото се. След пет дни успях да си тръгна за Лесидрен. Отидох при Мирчо Мирчев. Той ме посрещна с радост. Говорихме много за случката. От неговия разказ разбрах, че по обяд чул глъчка в двора си. Излязъл и видял родните си да носят ковчег. Когато го видели на терасата, те били много изумени и му разказали, че имало погребение и там някоя си баба казала, че той е починал. Той имаше следното обяснение за това: ”..От няколко дена, заради снега не съм ходил до село. Сега си взимам по три хляба и додето не ги изям не купувам друг, та от там е станала грешката. Събрали се жениците за погребението и се почерпили за „Бог да прости” и някоя дето не дочува кой знае какво е разбрала. Казала го е на друга, а тя на трета. Обадили се на моите хора и те се организирали. Някой се обадил и на Георги Колев и той човека пратил по вестниците некролозите... Иначе това събитие ме успокои. Сега съм сигурен, че ще има кой да ме погребе, а и почести ми отдадоха... Е, от всичко това, най-хубавото беше, че поне с роднините се видяхме и поприказвахме...”

художник: Мирчо Мирчев

Говореше с чувство за хумор за случката, но и с много тъга.

Поживя още три години след този случай. Почина на 22.07.1999 г. Отиде си е от този свят, толкова самотно, колкото и живя. Бил е подготвен. Направил си сам ковчега и си надписал некролозите. Оставил място само за датата. Месец преди смъртта му се видяхме. Говорихме дълго. На няколко пъти ми каза, че вече му идва времето. Когато ме изпрати до шосето каза, че е започнал се приготвя за оня свят, но аз не обърнах достатъчно внимание на това.

Тръгнах по пътя и не знам защо се обърнах.

Той още стоеше там и ми махаше за довиждане.

Тогава не знаех, че това е била последната ни среща.

Все още помня тъжната му самотна фигура и махащата му за сбогом ръка...

художник: Мирчо Мирчев

Имаше около 20 тетрадки със записки. Чела съм повечето от тях, имах и копия на някои. От тетрадките беше оставил само 8 и желанието му бе да бъдат предадени в ХГ „Вароша” на Спас Дочев. Това негово желание беше изпълнено от роднините му.

На 7 ноември 2005 г., 6 години след неговата смърт, се откри постоянна експозиция с негови творби в гр.Ловеч. Във вестник „Фактор” бр. 49 от 7-13 ноември 2005 е публикувана статия, озаглавена ”Изпълни се волята на лесидренски дарител”. В статията пише:
”Живопис, скулптура и металопластика, общо 401 творби е дарил лесидренския художник на Ловеч. Заръката му е била създаденото от него да се показва на хората и да ги радва.
Дълги години дарението се съхраняваше във фонда на галерията и епизодично дървопластиките на лесидренеца бяха представяни на изложби...37 от творбите на Мирчо Мирчев са представени на първия етаж на старинната варошлийска къща, която с основание може да бъде наречена „Къща на дарителите”, защото на втория етаж е представено друго дарение – керамични пана на Димитър Казаков – Нерон.
...Те, колкото и да са различни, толкова са и близки – защото изглеждат странници в очите на другите и защото до някъде са самотници. В света на самотата Мирчо споделя съкровени мисли в няколко тетрадчици, останали до нас. Зад всеки изписан ред са оставени годината, месецът и датата. Понякога Мирчо е записвал мисли от известни личности за изкуството, за живота, за твореца. Това е неговия задочен диалог по темите, по които е търсил събеседник. „Не е художник всеки, който може да рисува и не е писател всеки, който може да дращи”. Под тази мисъл художникът е посочил името на Гео Милев и датата, на която я е изписал тетрадката си – 22.07.1989 г. и малко по-нататък „Ако съм постигнал нещо в живота си, дължа го на великата школа на трудностите.”[i]
Художникът е роден през 1922 г. в Лесидрен. Умира през 1999 г. Учил е приложно изкуство в София. Започнал Академията, но не я завършил и причината била беднотията, която го преследва цял живот. „Когато се запознах с него ме предупредиха, че е странен и не всекиго приема”, разказва за първата си среща с Мирчо Мирчев, скулпторът Спас Дочев. По-късно обаче признава „след всяка среща с Мирчо се чувствах пречистен, имах усещането, че съм бил в друг свят”. И до днес Спас Дочев недоумява как е ставало това чудо в бедната къщичка на художника....”Този човек толкова красиви неща създаде, а толкова естествено и непретенциозно живееше. Тези мисли, често ме спохождаха, след срещите ни”- спомня си Спас Дочев...”

Освен велик художник Мирчо Вътов Мирчев беше и невероятен писател. Притежавам копие на неговия ръкопис: „Беше някога” с хумористични разкази. Част от тези разказите представям във втората част на тази книжка. Едно от най-големите и съкровени мои желания е да се издаде книга, която да включи тридесет и петте, написани от него разкази. Въпреки че са писани преди много години, те звучат толкова съвременно и актуално и си заслужава да бъдат издадени и прочетени. С тъга и благодарност си спомням как ми даваше написаният с молив разказ. Не се смяташе за писател и затова много рядко ги показваше на някой. Писането му помагаше да преодолява самотата. Той имаше изключително усещане към хората и невероятно чувство за хумор.

художник: Мирчо Мирчев

Мирчо Мирчев вярваше, че: „ако всички хора обичат красота и изкуството по света няма да има палачи и войни”, че „слепите за красотата и лишени от доброта хора са нещастни и независимо какво притежават, те винаги ще си останат бедни”.

Той е един от великите хора, родени и живели в Лесидрен. Обичаше родното си място.В една от тетрадчиците си е написал: ” ...В големия град аз се чувствам така самотен сред потока от хора...Чувствам се, като в пустиня. В родното ми място няма много хора, но всяко камъче ми е мило и скъпо. Моите малки, а може би и единствени останали радости в живота ми са обляните със слънце простори, цветята и птиците. До сетният си дъх няма да се наситя да ги гледам”.

художник: Мирчо Мирчев

Той вярваше, че „добре е живял на този свят не този, който е живял сито и богато, а живелият честно и гордо. И този, който е оставил поне едно добро дело след себе си.”

Той знаеше, че „...за да се направи голямо изкуство е нужно голямо сърце. Бездушният човек, еснафът, дори и солидна подготовка да има, дори и Академията да е завършил не би могъл за създава изкуство” и че „...човек лесно свиква, както с лошото, така и с хубавото, но когато след лошото дойде хубавото човек може по-добре да го оцени и е щастлив. Свикналият само с хубавото, понякога не може да оцени това, което има.”

Той беше щастлив, тогава, когато успееше да накара дървото и багрите да проговорят под пръстите му и да се превърнат в песен. Смяташе, че художникът трябва да вижда красотата, да я събира в сърцето си и да я пресъздава в картини и да я дава на хората.

художник: Мирчо Мирчев

Казваше, че ”...лишен от храна и въздух човек умира. Лишен от красота човек не умира физически, но в него умира човека.”. Смяташе, че е „по-добре човек да не достигне всичко в живота си. Защото постигне ли всичко няма да има стремежи. Няма да има за какво да мечтае и живота му ще стане пуст и празен. По-добре неосъществена илюзия, отколкото осъществено разочарование.”

художник: Мирчо Мирчев

Мирчо Мирчев наистина живя самотно и изолирано, но създаде много красиви творби, които останаха след него и радват хората. Имаше малко приятели, които останаха с него до края на живота му. Моят приятел, художникът и невероятен Човек Мирчо Вътов Мирчев, последният останал възрожденец си отиде от този свят тихо и безшумно, така както и живя.

Отиде си от този свят, а аз дори не успях да му благодаря за приятелството, за подкрепата и за всичко, на което ме научи. Защото той ме учеше не само как да рисувам, а и на това как да бъда и да остана човек.

художник: Мирчо Мирчев

Мирчо Мирчев си отиде от този свят, а аз дори не успях да отида на погребението му. От 2000 година започнах писането на тази книга, но все отлагах завършването й. Писането ми причиняваше болка.

Четях и препрочитах записките и писмата му. Четях записките в тетрадчиците.

Липсваше ми. Все още ми липсва, но сега знам, че някъде горе, там, от един друг свят той ми се усмихва.

От ноември 2005 година усмивката му е щастлива, защото се изпълни неговото последно и най-съкровено желание – картините му да останат при хората.

Това стана възможно чрез откриването на постоянна експозиция с негови творби в Къщата на дарителите в Ловеч.

И съм спокойна, защото знам, че когато дойде и моето време да си отида от този свят той ще е сред хората, който ще ме посрещнат там, в отвъдното.

Спокойна съм, защото знам, че в този свят Мирчо Мирчев ще живее вечно чрез това, което са сътворили ръцете му.

художник: Мирчо Мирчев

ЧАСТИ ОТ КНИГАТА "Познатият и непознат Мирчо Мирчев".

Книгата може да бъде прочетена на линк http://patishta.net/knigi/mircho.pdf

В непубликувания ръкопис [2] ”Няколко думи за един живот” Мирчо Мирчев разказва: ..” И така завърших аз прогимназията на село. Не ми се искаше да оставам при биволите. Родителите ми бяха добри хора и ако има нещо добро у мен, на тях го дължа. Особено на мама. Тя беше човек с милостиво и нежно сърце. Но за тях, за родителите ми, аз пак ще се върна после да пиша, защото каквото и да напиша все ми се струва, че ще им остана длъжник! Много обичах книгите. Тогава нямаше книжарница на село. В читалището имаше много малко книги. библиотекарят Йото Марковски ми даваше книжки и аз бях ги прочел всичките /колко ли книжки имаше в бедната селска читалищна библиотека/. Особено обичах историческите четива. И тъй поисках да продължа образованието си в гимназия. Нашите ме разбраха и затова съм им благодарен. Заведе ме баща ми в Тетевен и ме записа в ІV /сега VІІІ /клас на непълната гимназия. Гимназиите тогава бяха профилирани: реални, полукласически и класически. Полукласически и класически отдели в гимназиите имаше само в големите градове, където имаха възможност да идат само градските деца и тези от селата, чийто родители бяха по-състоятелни. Непълната гимназия в Тетевен беше реална. По-късно, когато вече завърших гимназията разбрах, че от реална гимназия в университетите приемаха само по много малко специалности. Така, че завършилите реалните гимназии, т.е. селянчетата, които не можеха идат да учат в големия град в полукласическите и класическите гимназии можеха да станат само писари и даскали. Образованието за лекари, юристи и пр. беше недостъпно за тях. Но както и да е. Почнах аз да навлизам в гимназиалните науки. По математика учител ми беше някой си Пономарев, руснак – белогвардеец. Той беше добър математик, но сух човек и преподаваше, като професор. Така от неговото преподаване аз почти нищо не разбрах и първия срок едвам вързах тройки по алгебра и геометрия. Поради липса на основа до края на гимназиалното обучение все куцах по този предмет. По ботаника ни преподаваше директора Илиев. Човек, груб и брутален, който не само, че не зачиташе човешките достойнства на учениците, но и посягаше на бой. Всички го мразеха, но се бояха от него.

Няма да забравя един добър човек-учителят по френски Асен Даскалов. Човек на средна възраст, завършил френска филология в Гренобъл- Франция и кой знае как попаднал в нашия затънтен градец. Този, мосю Даскалов беше и добър учител и човек с голямо сърце. От французите беше придобил една деликатност и изтънченост на обноските. С нас се отнасяше, като с по-малки приятели. Но селски дечурлига, къде са виждали те по-културни обноски. Не го разбираха, даже някои му се подиграваха зад гърба.

Много години са минали от тогава, но добрия човек не се забравя. Още повече, че това беше първият чужд човек, които стопли моето малко детско сърчице. Само една година стоя при нас, с всички добър и внимателен, самотник и от никого не разбран, после замина за някъде. От тогава не съм чувал нищо за него. Много години изминаха, а и той не беше млад, та надали е между живите. Но мосю Даскалов, този добър човек ще живее у мен вечно.

По рисуване дойде нова учителка, Младенова се казваше. Завършила Академията, обаче, нито беше педагог, нито художник. А още тогава обичах да рисувам, но от нея много малко научих. Даже влизах в конфликт с нея, понеже не рисувах, както искаше тя, а както си знаех.

Изкарах две години гимназиални науки в Тетевен и повече класове там вече нямаше. Прибрах се на село и разбира се от юни до 15 септември помагах на нашите в земеделието. Какво ти помагане. Това беше непосилен труд за моите юношески години: събиране на сяно, жътва, кладене на снопите на купни. Още усещам тежестта на снопите, които подавах на баща си на купена. Снопите бяха тежки, а ръцете ми бяха слаби, почти детски. Но така беше тогава, такъв беше нашия живот: без детство, без юношество, а с работа, заедно с възрастните и без много радости.

Най-хубавото беше, че бях здрав и не знаех доктор и лекарство.

Есента се записах в VІ /сега Х/ клас на Луковитската гимназия. Тя беше голяма гимназия, с повече от 1000 ученика.

Паралелките бяха само девически и само мъжки, смесени не се допускаха. Даже учителите, ако видеха през междучасието момчета и момичета заедно по коридора или на двора ги разделяха, като че ли смъртен грях са сторили. Фалшив морал! А ние не бяхме вече толкова малки. В юношеските ни сърца трептяха първите трепети. Най-чистите и красиви трепети в човешкия живот.

Вечер имаше вечерен час- за момичетата до 18 часа, а за момчетата до 19 часа. След тези часове почваше гонитбата по улиците от дежурните учители и наказанията. Разбира се от главната улица ни пропъждаха, но крайните неосветени улици бяха нашето убежище. Младост!

В VІ клас / сега Х/ се учех добре с изключение по математика. Учителят Радулов идваше в час винаги леко пийнал. С едната ръка пишеше формули на дъската, с другата ги изтриваше. Аз бях изгубил интерес към тази важна наука и в часа си рисувах или четях някоя книжка. Домашни въобще не пишех. На класните упражнения получавах двойки. Радулов не се затрудняваше да изпитва получилите на класното двойка, ами направо си ги оставяше на поправка в края на срока. И така се получи парадокс при моя милост: тройки и четворки нямах за срока, само петиции шестици и две двойки /по алгебра и геометрия/. И естествено, че ме оставиха на поправителен изпит. Стегнах се, изреших всичките задачи по учебниците, научих всичките теореми, но господин Радулов, пак тройки ми пишеше понеже съм можел да уча, само дето много ме мързяло...

...Тук, в Луковитската смесена гимназия аз срещнах двама добри учители и прекрасни човеци, които оказаха огромно влияние върху мен. Учителят по български език и литература Спас Любенов Кралевски, учител, човек и писател ме научи да обичам книгата. Не съм срещал по-благородно човешко сърце от неговото...

Нашият учител по рисуване Георги Димитров беше млад тогава човек, с катранено черни, провиснали, прабългарски мустаци и с големи, тъжни и добри, черни очи. Той беше винаги мълчалив и тъжен, изглежда живота не беше го гладил с перо. Но беше добър педагог и аз научих много от него. Обичах да рисувам и той всячески ме подпомагаше и поощряваше.

Кралевски и Димитров не са вече между живите. Първият остави няколко белетристични книги- изповеди, в които е отразена цялата му чиста душа. Вторият не успя да се изяви, като художник, макар, че не беше лишен от талант.

Но с колко даровити и добри хора се случва така? Отиват си от този свят нечути и невидяни. Но за мен те са живи, защото са от малкото хора, които съм срещал в житейския си път и които са ми подавали ръка. До последният си дъх ще си ги спомням с благодарност и признателност..."

Мирчо Мирчев сред картините в дома си

Разказът на Мирчо Мирчев продължава:

"...Втората световна война вече бушуваше в Европа, но тук още нямаше война. И в гимназията духовете на учениците не бяха спокойни. И тук се водеше някаква война, словесна, със свойствената за юношеската възраст разгорещеност. Повечето ученици, бедни селянчета бяха с леви убеждения.

Малко ученици, повечето от града и от по-богатите полски села бяха с десни убеждения...Мен политиката и политическите борби никога не са ме привличали. Още повече, че по това време аз бях под силното влияние на Лев Николаевич Толстой.

Най-напред ме плени Толстой, художника и аз прочетох и препрочетох всичко написано, което можах да намеря от него. После се заинтересувах от Толстой, мислителят. Допадна ми неговият хуманизъм., търсене на доброто начало, отричане на насилието от човека на човека и пр. В себе си станах горещ противник на войната, на насилието и на диктатурата. Но съпротивлението ми беше пасивно. Аз се отрекох от употребата на месо. Не пиех и не пушех. Но се оказах в изолация. Левичарите ученици ме смятаха за пацифист и отричащ революцията...Националистически настроените ученици ме смятаха за левичар. А аз не бях нито левичар, нито десничар. С всичките ми съученици бях внимателен, но дружба с никого нямах. Цялото ми свободна време се запълваше с четене на книги и рисуване.

...Като ученик в Х клас имахме една учителка по химия – Дончева се казваше. Един път, в часа зададе въпрос към целия клас :”Какъв газ се образува в мините?”. Целият клас мълчи. Не знам как си спомних, че това е газът гризу и от място, без да ставам казах отговора. „Браво” – каза Дончева, попита ме кой номер съм и ми завъртя една тлъста шестица. И до края на годината не ме изпита, остана с убеждението, че аз зная химията и все шестици ми пишеше. А там е работата, че в час по химия аз си рисувах, не учех и в къщи, и така и неусвоих материала за Х клас. Дончева всъщност ми направи лоша услуга, пишеше ми оценки по инерция. И сега, ако влезете в салоните на няколко ОХИ /окръжни художествени изложби/ ще видите много творби, приети заради името. По инерция. Дали тези, които са ги приели са направили услуга на авторите им? Сигурно, колкото моята учителка по химия направи на мен...

....Към края на учебната година в VІІ /сега ХІ / клас една група ученици, споделящи идеите на Александър Стамболийски решиха да издадат възпоменателен лист, във връзка с годишнината на Цанко Церковски. Аз без да съм се заангажирал със земеделската идеология, но запознат отчасти с нея, като селски син опознал от най-ранно детство селската неволя ми допаднаха много неща от нея. Като добре проявяващ се по литература тази група ученици ме помолиха да редактирам възпоменателния лист за Церковски. Приех с готовност, още повече ,че певецът на селската неволя Церковски ми допадаше, като автор. Написах уводна статия, ученици, всичките с леви убеждения ми предадоха материалите.Уговорихме се с печатаря дядо Ненчо Ц. Влахов за отпечатването. Събрахме по между си малко парици да платим отпечатването. Аз занесох материалите за разрешение при директора на гимназията. Той ги прегледа, някои съкрати, други отхвърли, но даде разрешени. На другият ден тъкмо да отнеса материалите в печатницата ме повикаха при директора. Той ми каза, че не се разрешава печатането.

-Но как, господин Директор, нали вчера Вие сам разрешихте?

-Вчера разреших, но сега не разрешавам, сега не може.

Какво да правя? Върнах материалите на авторите, върнах им и парите по списъка. А вечерта, като се прибирах за квартирата ми устроиха малък „атентат”. В една тъмна, уличка със свиркане, дудюкане и градушка от камъни се нахвърлиха върху ми. Разбира се, че си плюх на петите и хвръкнах, като птица. само два камъка ме улучиха по гърба, но то беше дребна работа. Така безкръвно приключи единственият в живота ми „атентат” и единствената в живота ми журналистическа проява..."

Художник Мирчо Мирчев

Разказът на Мирчо Мирчев продължава:

"...Осми /ХІІ/ клас. Абитуриент вече. Но писано ми било да бъда осмокласник само до края на октомври. На 1 ноември напуснах гимназията, поради спречкване за вечерен час с един учител-Куков, млад, но ограничен човек. И така дойдох си на село учил-недоучил, рошав и с окъснял ученически шинел. Баща ми нищо не ми рече, не ми се скара „Като не учиш, биволи има и коне има” – това само бяха думите му. Храних през зимата биволите, извозвах тор и пр. селски работи. Пък и на седенки походвах.. Зер бях ерген, осемнадесет години бях навършил и карах деветнадесетата. Комшиите даже ми подхвърляха:”То даскал от тебе надали ще стане, види се то, ами да вземем да те оженим.” ...Като мина февруари ми дойде на ум да почета и да се явя на изпитите, като частен ученик...През май заминах за Луковит и подадох молба за допускане на изпити. И както е рекъл Юлий Цезар: дойдох, видях, победих, та и аз: явих се взех по всички предмети кое пет, кое шест. По математика, разбира се с голям зор- свещена тройчица. Освободих се от матури, с изключение по математика. На матурата изкарах пак тройчица и така се освободих от тази точна наука, а и тя се освободи от мене.

Е, най-после завърших гимназиалните науки, дадоха ми хората зрелостното свидетелство и на връх Петровден пеша, тържествено си се прибрах в село. На нашите не бях казвал, че ще се явявам на изпити и като им показах дипломата, те ме погледнаха, все едно че съм паднал от Марс.

Есента се записах студент в Юридическия факултет. Баща ми настояваше там да се запиша. Що ще лисица на пазар! Аз и юрист! Празна работа! Явих се в Художествената академия. Издържах си приемните изпити и почнах да студентствам там, а в юридическия факултет само заверявах семестрите и вземах по някой и друг изпит. Но в академията не ходих редовно, защото трябваше да работя за хляба. Работех каквото ми попадне. така изкарах две години. В академията понаучих някои неща, но мигър в изкуството всичко може да се научи? А юридическите науки захвърлих под миндера. Не са за мене те и аз не съм за тях. Хеле, след две годишно гладно и злополучно студентстване ме взеха войник през септември 1943 година. Взеха ме в І Противовъздушен артилерийски полк...След три месеца „даскалите” /тези, които имаха минимум средно образование ги изпращаха в ШЗО. Не знаех защо, но тогава ме пропуснаха и по-добре, защото не обичам да командвам...Изпратиха ме на позиция. Трябваше да браним столицата от англо-американските летящи крепости. А те не се забавиха. Често идваха и хвърляха смъртоносния си товар. Ние им гърмим отдолу с оръдията, те си хвърлят бомбите. Около нас вре и те си заминават по живо, по здраво. Цивилното население се евакуира. Даже и другите войскови части се евакуираха. Останахме само ние, противовъздушните артилеристи, с недостатъчна материална част и недостатъчно муниции. Най-напред и мен, както всички ме беше страх, но после попривикнах. Човек с всичко бил свиквал...На 10 януари много нещо разрушиха и запалиха. На 29 срещу 30 и на 30 март 1944 непрекъснато едни идваха, други се връщаха и засипаха София с бомби. По улиците – трапища, сгради горят, смърт и разрушение...

...През лятото на 1944 година англо-американците почти всеки ден летяха над нашите позиции, но не ни бомбандираха. Летяха за Румъния, където хвърляха смъртоносните си товари. ние също получихме заповед да не стреляме по тях. Някакво негласно примирие. Разбира се ние останахме на позициите зад оръдията. А положението в страната, особено през август беше затишие пред буря. Вестници при нас не идваха, радио нямаше. Контакти с цивилни нямахме...И една сутрин, 9 септември, събота, чухме, че има ново правителство, на Отечествения фронт. През деня промяна при нас нямаше. Ние си стояхме на позиция. Въздушна тревога нямаше.На другият ден, 10 септември 1944 година при нас дойдоха с един камион цивилни. Един млад мъж държа реч, обясни ни, че има нова власт, ние викахме „ура” и цивилните си заминаха. Войниците от І Батарея, повечето запасни, които току що бяха се върнали от Турската граница почнаха да стрелят във въздуха и да викат „Искаме уволнение! Стига запас!” и прочие. Командирът на полка Захариев, придружен от адютанта поручик Димитров и още един поручик тръгна към тях. Те се строиха и отдадоха почест. Захариев им говори нещо, но ние бяхме далеч и не чухме какво. После гръмна във въздуха, пушките от левия и десния фланг се събраха в кръг около командира. Чуваше се врява, всички говореха. по едно време командира и придружаващите го офицери побягнаха. след тях започнаха да стрелят. Двамата поручици бяха ранени и паднаха.Подполковникът побягна към царевиците. Стрелбата спря. Видяхме, че един войник препусна върху кон без седло и тръгна след полковника. След около час се върна и каза, че го е застрелял. После докараха командира ударен с четири куршума и челюстта му беше разбита с приклад. На другия ден дойде нов командир и каза, че убийството на подполковника е своеволие, тъй като последният не е имал престъпления и че от убиеца войник ще се търси отговорност. помощник командира, един млад човек в офицерска курка, без пагони каза няколко думи в същия дух. Ние останахме на позициите си, зад оръдията, да браним столицата, този път пък от германската авиация. Но те сигурно гориво ли нямаха, или пък им е била напечена работата, та рядко идваха...За нас войната трая до 9 май...Наскоро след 9 септември ме извикаха при помощник командира.Там заварих трима други войници от нашия 23 набор, но от други батареи. Аз не ги познавах. Помощник командира започна от мен. Първото нещо, което ни направи впечатление беше, че ни говореше на „вие”. Запомнил съм го, защото за първи път в живота си бях „Вие”. В казармата, ние, войниците бяхме:”ей, ти бе”, а един фелфебел, кой знае защо освен „гарги рошави”, ни викаше и „порции”.

Та обърна се помощникът към мене:

- Вие, миналата година, като млад войник не сте приет в Школата поради политически причини.

- Какви политически причини, господин Майор, аз с политика не съм се занимавал и в политически организации не съм членувал.- отговорих му аз.

- Намери се в Щаба писмо, в което пише, че сте били с леви убеждения и затова не са Ви приели в Школата, даже батарейният Ви фелдфебел е бил натоварен да Ви следи.

- Може - викам му аз – но напразно са ми приписвали политически актив.

Виж насилието и бруталността винаги съм ненавиждал.

Сещам се и кой може да е писал против мен. Имаше един, мой бивш съученик, М.Янакиев, които поради слаботелестност не бяха взели в казармата. Беше едно разглезено и непочтено момче. същия беше организирал нападението ми с камъни, заради злополучното ми редакторство. Докато бяхме в гимназията той постоянно се заяждаше с мен и ме наричаше „родоотстъпник” и пр. Не съм разпитвал помощника за подробности, но пак му казах, че не съм се занимавал с политика.

- Така или иначе – каза помощникът – има нареждане всички войници, които преди 9 септември 1944 година не са приети в ШЗО по политически причини сега да се изпратят там.

- Задължително ли е? – само попитах.

- Не е задължително, но Ви се дава право. Може после да останете на служба.

- Ами, господин майор, аз една година редовна служба изкарах, остава ми още една, дано по-скоро свърши войната, че да се прибера в къщи. Аз желая да продължа образованието си в Художествената академия. А сега щом не е задължително, моля изпратете ме пак в строя.

Нищо не ми каза, а ме освободи. Другите трима разбрах, че са отишли в ШЗО, а мен за реабилитация ме произведоха от редник чин кандидат подофицер /младши сержант по сегашному/. Дадоха ми и препис от заповедта на І въздушен артилерийски полк от 1945 година, но този препис нито ми е трябвал, нито съм го ползвал...

...На 9 май 1945 година войната свърши. Голяма радост беше:”Мир”. Цяла нощ гърмяхме. Много патрони и снаряди изпратихме към небето. Този път не към вражи самолети, а като поздрав кам мира. Завръщането ни в София беше тържествено Музиката свири, а народа ни хвърля цветя. Столицата макар и разрушена беше окъпана в светлина. Ние се радвахме, че сме живи и здрави и че вече няма война. Настаниха ни в полка. Запасните войници уволниха, а на нас редовните дадоха по 15 дена отпуска. От гара Червен Бряг до село пътувах пеша. Като минах през Луковит научих, че моя съученик и добър приятел Нено Йотов от Гложене е загинал във войната. В Торос /Лазар Станево/ научих, че още един съученик и приятел Дойчин Гергов също е загинал. Какви младежи бяха! И толкова рано си отидоха от живота! ...По икиндия си пристигнах на село. Нашите жънеха. майка ми като ме видя, че се задавам още по шосето хвърли сърпа и се затече да ме посрещне. Нищо не можеше да каже от вълнение, милата ми майчица. Само едри сълзи капеха по изгорялата трева. Майка! Никой никога не ме е посрещал така. И тогава си помислих за майките на Нено и на Дойчин. Какво ли им е на бедните майчини сърца? Те ще чакат, но никога, до края на дните си няма да докоснат своите деца...

Помагах на нашите в земеделската работа. Хубаво ми беше, че не стоя зад оръдие, а държа сърп и размахвам косата. И съм сред свои, близки хора, които ме обичат и ми се радват. Но отпуската от 15 дни изтече и аз трябваше да се върна в полка, мирновременна вече военна част. Даваме наряд, почистваме оръдията от нагар и често питаме кога ще ни уволнят. Казаха ни най-накрая, че на 15 септември ще уволнят нашия набор и ни пуснаха да си идем в къщи да си вземем дрехите.Върнах се в село, но понеже мислех да си продължа образованието и де не губя годината /зер, като войник вече две години бях изгубил/ исках още тази есен да се запиша. В Академията казаха, че на нови или на стари студенти /какъвто бях аз, които са прекъснали поради войната или служба , за си възстановят студентските права е нужна ОФ бележка от селския Отечествено фронтовски комитет. като си отидох на село попитах кои са в този комитет и към кого да се обърна за бележката. Казаха ми, че председател е д-р Съйо Христов, земеделец, но него много не го слушали, а нещата решавал секретаря на комитета Ангел Иванов. този Ангел Иванов не беше от нашето село. Беше дошъл преди три-четири години в село и се беше настанил, като касиер в Популярната банка. Войник не беше служил, е бил нещо болен и напоследък, докато ние бяхме на война той се беше оженил за едно момиче от селото. Какъв комунист преди 9.ІХ.1944 г. е бил незная и надали някои знае, но след Девети бил станал много активен. /Може би, защото не е имал предишна активност, сигурно е искал да навакса/. По онова време имаше много такива хора. Та отидох аз пир Ангел Иванов в банката и му казах какво ми е нужно.

- Трябва да събера комитета той да реши – ми отвърна.

- Че съберете го, но дано да стане по-скоро, защото съм още войник и имам само три ден отпуска.- отвърнах.

- Ела утре. – ми рече.

- Добре, ще дойда утре.

На другия ден отивам. Събрали се пет-шест души, все наши селяни, възрастни хора. Никой нищо не говори, само Ангел.

- На тебе бележка – вика той- не можем да ти дадем.

- Бихте ли ми обяснили защо? – попитах аз.

- Защото си великобългарски шовинист.- вика той

- Какъв шовинист съм? – не можех да разбера.

- Ами по –миналата година на 3 март кой рисува картата на Велика България? Нали ти?

Това беше вярно. Бях ученик в Гимназията и за 3 март си бях в село. В салона на читалището вечерта имаше тържествено честване на Освобождението на България от османско иго. Учителят Вълко Андреев произнесе слово. Имаше концерт от местни младежи: песни, рецитации на стихове.

Мене ме поканиха да направя концертно рисуване. То беше модно по онова време.Аз бях вече правил такива концертни рисувания, по случай годишнини на Ботев и Левски. И така, бръснарят Мустафа Яшаров, който свиреше на цигулка свири зад кулисите мелодия, а аз рисувам с въглен на опънат картон Санстефанска България, а в средата на картата рисувам една млада жена, която е разкъсала робските окови. И през ум не ми е минавало, че картата на Санстефанска България ще е „великобългарски шовинизъм”, но ето че Ангел запомнил това и ми го припомня.

- Вярно е, че рисувах картата на Санстефанска България , но не съм я измислил аз. Тя си е исторически такава била и аз не мога да я рисувам друга. пък защо е е такава ти иди и питай граф Игнатиев, които е участвал, доколкото зная в мирните преговори в Сан Стефано.

Другите седят и мълчат. Той ме гледа лошо.

- Ангеле, не съм комунист и нямам заслуги към партията, но и с политика не съм се занимавал и никога не съм членувал в никакви политически организации. добро може и да не съм направил, но и зло никому не съм правил. Единственото увлечение, което съм имал като ученик е било по учението на Толстой, но това е нравствено-етично учение, а не политика.

- Не, бележка не можем да ти дадем. – викна той.

- Е, ти си от друго място и не ме познаваш, но тези хора ме знаят от как съм се родил.-отговорих аз- нека някои от тях каже, че съм направил нещо лошо или някому зло. Ако съм сторил нещо такова лошо, затворете ме, осъдете ме, но като не съм защо ме спъвате.

- Не може да ти дадем бележка – отвърна Ангел.

Пък и никой от присъстващите не се обади. Само един бай Димитър, наш комшия се обади и рече:

- Ами, дайте му бележка, да стане големец и като си дойде и „добър ден” да не ни казва.

- Бай Димитре, аз големец няма да ставам, а художник, рисувач. Колкото за „добър ден”, аз на всекиго викам, дори и на тия дето не заслужават това.- казах тези думи и си излязох.

Страшно мъчно ми стана. Питах се: „Защо така. Кому какво лошо съм сторил?” То когато човек е направил нещо лошо не може и да се сърди. А аз през целия си живот никому нищо лошо не бях сторил, всекиму отдавах уважение, макар, че приятелства нямах и живеех малко затворено.

На другия ден нашите ме накараха пак да отида при Ангел. Бях решил вече да не ходя там, да не се унижавам, но баща ми и майка ми настояваха. Отидох. Ангел беше сам, нямаше ги другите.Разбрах, че от него зависи и че той решаваше работите. Помолих го да не ме спъва и да ми даде бележката да отида да уча. Човешки го помолих. А той ехидно се подхилква:

- Нали ти казах вчера, не може.

Как не го молих. Никога не съм се молил така. Касаеше се за бъдещето ми, не за кариера, не за облаги, а за изкуство, нещо за което съм мечтал от дете. нещо, което се беше превърнало в смисъла на живота ми.

Молих го и като, че ли на него му доставяше удоволствие да ме унижава. Тръгнах си. На третият, последният ден от отпуската ми пак отидох в банката при Ангел. пак го молих. А той мълчи и не ми обръща внимание. Най-после, по мръкнало вика:

- Ще ти дадем бележка.

И начука на машината на един лист, че съм честен и благонадежден. Накара ме да се подпиша и на друг лист, след което написа нещо и на него на машината и го прибра в една папка. След 10 дни се уволних от казармата. Отидох да се записвам в Академията, срокът за тази година бил изтекъл, списъците били направени и пр. Документи вече не се приемали. Ето ти други двайсет! Така си остана неизползвана тази бележка, зарази която толкова мъки и унижения изтърпях.

Върнах се на село. Помагах на нашите, но земеделската работа беше приключила вече. Нямам пукната пара в джоба си, а през войната се научих да пуша и тютюн. От баща си не исках пари, срам ме беше. Пък и той откъде ли да ги вземе. Реших да ида да си търся работа. Опече ми мама един спрудник, сложи ми една бучка сиренце и две глави лук в торбата и тръгнах аз на гурбет. Пеша, разбира се, как иначе. Спрях в Дерманци - някаква коларо-железарска занаятчийска кооперация. Попитах за работа.Един наперен мъжага едва не ме изгони. Продължих за Луковит. Спрях в една обрана тютюнева нива, набрах си от изоставените изсъхнали листа, нарязах ги с ножката и с вестник си свих цигара. Цяла седмица не бях пушил.

В Луковит попитах тук-там за работа. /Луковит беше земеделски град, каква ти работа за мен!/. Заминах за Червен бряг. разбира се и там нищо. Продължих за Плевен. От Червен бряг за Плевен имаше влак, ама друго нямаше – парици. Тръгнах пеша и привечер стигнах в Плевен. През нощта се приютих в една градина и полегнах на една пейка. Какво ти спане. Цяла нощ ковах клинци. На сутринта попитах тук-там за работа, но нямаше. Продължих пътешествието този път за Ловеч. След пладне пристигнах. Тук работа, там работа – няма. Продължих пак с моя кракомобил и през нощта си бях вкъщи.

И тъй се занизаха дните. Денем храня добитъка, вечер ходя със селските ергени по седенки, а в джоба ми няма счупен гологан. кога намеря запаля по някоя цигара, кога няма-няма. Облеклото тогава беше с купон и кът. Аз носех панталон и сетре от дебел домашен шаяк, свински продънени цървули и бели навуща. Така минаха две години. Нова бележка не отидох да искам. Не ми се щеше да ме унижават. Простих се със следването. В къщи също стана трудно:наряди, данъци, лев не се завърта. Реших пак да търся работа. Прибра ме мой познат от Луковит Никола Станев /Кольо Бозата/, бояджия. Работехме и на обществени и на частни постройки. Само, че бачо Кольо, иначе добър човек имаше един кусур: обичаше да попийва. Вземе аванс, уж за бои, изчезне по ден-два и като изпие парите се върне. Свършим работата и като идим да си получаваме заплатата, касиера си приспадне аванса. Но криво-лява изкарах аз при бачо Коло една бояджийска академия. после две години бях нередовен учител в Лесидрен, три години пощенски монтьор в български извор, една година тракторист в МТС с. Брестница, работник в Промкомбината в Лесидрен, като майстор на цигарета. На много места ме завя вятъра, какво да се прави, нали трябва и да се яде?

...Събуди се моята стара страст по рисуването. Ще вървя да уча, но къде? В Академията не можеше вече, бяха се минали толкова години.

Преди години, наскоро след уволнението от казармата бях около две години в Пловдив. Там срещнах и добри хора, които ми подадоха ръка. То във всяка работа подадената ръка е много важно нещо, но в изкуството е особено важна. Имаше там един престарял художник Гочо Савов се казваше. Вероятно е бил ученик на Мърквичка и Иван Ангелов или Антон Митов, защото като тях рисуваше. Но беше иначе добър педагог. Бивш преподавател в Учителския институт. Умееше да насочи, да помогне, да поправи. Показах му мои рисунки, етюди с маслени и акварелни бои и го помолих да ме вземе за свой ученик в свободното време. Разбира се, че му казах,че нищо не мога да му плащам, защото в джоба ми имаше само вятър, казах му къде съм учил – недоучил и че имам голямо желание още да поуча. Прие ме с радост, добрият, благороден човек. Имаше доста добро ателие, три статива, платна, бои, въобще всичко, което е нужно за едно ателие. Даваше ми бои, платна, четки, насочваше ме към някоя тема и ме оставяше самостоятелно да работя. после поправяше работите. Понякога му помагах да опъваме и грундираме платна. Така престоях две години при този добър човек. той, както по-рано и Дудалов ми казваше:” Аз на изкуство не мога да те науча. И никои не може да те научи, Аз те уча на азбуката на изкуството, на занаят. А ти ако можеш ще правиш изкуство”. Благодарен съм му затова и докато съм жив няма да забравя тази добрина. Има и добри хора по този свят! Но въпреки това все мислех, че има още много неща да уча. Минаха още няколко години в случайна работа и борба за хляба и отидох в София. Питах тук, питах там. Насочиха ме към един техникум, които имаше и резбарски отдел. Аз много обичам баграта и в Академията, макар че учех скулптура при проф. Дудолов все гледах да се завра в ателиетата по живопис. Не ме гонеха, даже ми позволяваха и да поработвам там.

А сега, какво? Резба?! Няма що? Резба-резба и тя е изкуство и то голямо, ако имаме предвид това що са направили възрожденските майстори. В техникума попаднах на добри и взискателни преподаватели.

Благодарен съм им, научих доста от тях. Рисуване, моделиране, композиране, работа с дърво и пр. Азбука в изкуството. Иначе тия няколко години, които пребивавах в София бяха най-тежкото ми време. Не знам дали някой е преживявал в по-голяма нищета, без лев, без квартира… Майка ми вече беше починала. Баща ми работеше с каруца в ТКЗС, трудовия ден беше малък. Той постоянно се притесняваше, че не може да ми изпрати някои лев. Но аз знаех, че едвам свързват двата края и все го успокоявах да не се тревожи. Спях дето се случи, ядях, когато имаше. Много вагони съм стоварил на гарата. Вечер дълго време се подвизавах пак на гарата, като носач. Яка душа носех, издържах. И завърших технукума. Правих дипломна работа, защитих я , издържах държавния изпит и си взех дипломата. То дипломата що ли ми беше, тя нито рисува, нито дърво дълбае, но както се казва едно ненужно черно на бяло. За мен по-важното бе, че се понаучих как се работи с дърво. А от скулптура / покоен вече/ и много добър човек Мино Иванов научих как се работи с кована мед. И при него почиракувах, а и той се случи добър и отзивчив човек. И почнах аз да работя художество. Правех малки пластики, съдове, фигурки от дърво и мед за фонда към СБХ. Две-три години тъй. Не преяждах /аз никога в живота се не съм преяждал/, но преживявах някак си. Почина и баща ми и останах съвсем сам.

Станах една година учител по рисуване. После две-три година на свободна практика, пак учител в Кирчево и пак на свободна практика. Когато бях учител в Кирчево си счупих ръката на един дървен струг в училищната работилница. Тя така и остана дясната ми ръка, дефектна. Стана ми трудно да дълбая дървото и да чукам мед. Започнах да рисувам с маслени бои. Аз винаги съм обичал баграта, винаги съм рисувал, но дървото и медта ми отнемаха много време, та малко време отделях за живописване.

А след счупването на ръката поизоставих дървото и метала, въпреки, че и тях обичах много и почнах да се блъскам повече с боите. Участвах сегиз тогиз, кое с дърво, кое с живопис в Окръжните изложби. Понякога откупуваха по нещо и така преживявах. Имам направени доста работи и в дърво и живопис. Не за себе си съм ги правил, а за това, че чувствах нужда да ги правя. Желанието мие да отидат при хората, но дали ще отидат или не това пак от хора зависи...”

художник: Мирчо Мирчев

В едно свое писмо от 18 10.1983 г. ми пише:

”...Аз, както винаги правя своите преходи с моя Росинант /т.е. моторетката/ до селото и обратно. Поработвам, по-малко и мълча, като риба по-цял ден. Не е леко. Самотата е най- тежкото нещо, но аз вече съм свикнал....”

Той обичаше гости, винаги се радваше когато някой отидеше при него. Беше невероятно самотен. Беше изключително интелигентен, мъдър и талантлив човек и същевременно страшно непрактичен и скромен. Все се притесняваше да не обиди или досади на някого.

В писмо от 15 март 1988 г. ми пише: „...Хайтов[3] е тук. Голям писател и обаятелен човек. Час и половина говорихме, по човешки, простичко. И още час и половина да беше разказвал, човек не би се наситил да го слуша. Възрастен-млад човек. И личност с всички фибри на тялото си...”

Не пропускаше за рождените ми дни да ми изпрати картичка с пожелания. През времето, когато не бях в Лесидрен поддържахме кореспонденция чрез писма. Докато учех в Художествената гимназия в Троян постоянно консултирах с него и с Петър Дочев рисунките си.

Когато учех в Станке Димитров, поради по-дългите разстояния си идвах по-рядко в Лесидрен, но за сметка на това писмата бяха по-чести.

След катастрофата през 1984 година и след счупването на ръката си беше спрял да работи с метал и дърво пластика. В писмо от 6 януари 1988 год. ми описва същата тази катастрофа: „...Беше 5 октомври 1984 год., 3 часа следобед /няма да забравя часа, деня и годината/. Пътувах с моя Росинант / т.е. моторетката/ от Плевен. Малко отсам село Ясен се движех по главния път. От една странична уличка, изскочи една „Лада”, а вътре един изтупан и страшно самодоволен млад мъж, а до него една „мацка”. Той беше длъжен да изчака и да зачете предимството ми, но не рачи.Че как? Някаква очукана моторетка? Пък и сигурно е искал да се поисфука пред приятелката. Изфуча на половин метър пред мене. Благодарение, че успях своевременно да натисна спирачките и добре, че от среща не идеше кола, инъче ударът щеше да бъде страшен...Животът не ми поднесе много радости, но живея и на това съм доволен. Липсват ми само хора и затова ги жадувам...”

Във втората част на непубликувания ръкопис „Няколко думи за един живот”[4] Мирчо Мирчев пише: „...И ето решиха най – после да ми устроят самостоятелна изложба..Не се зарадвах. Не било в тикви, ами в кратунки. След дъжда качулка. Ама нейсе. Щом са решили. Дойде журито, тук, в моята „резиденция”, дадох им ключа на мазето, където са работите ми и се запилях по ливадата. Оставих ги сами да решат – то така и трябва..Като приключиха ме повикаха. Доста работи избрали. Но за сетен път се убедих, че единица мярка за изкуство няма. Например, бях сложил настрана две, три дървопластики, които не ме удовлетворяваха и мислех да унищожа, а те ги включили в експозицията. А имаше живописни работи, които са участвали в изложби /значи имало е нещо в тях/, а не ги приели. Даже неща, на които много не държах влязоха, а други, които смятах за много сполучливи бяха отхвърлени. Няма значение, аз винаги съм бил критик сам на себе си. И за напред ще бъда. Ще вярвам за напред само на себе си и ще работя не за сноби, не заради журитата, а заради себе си. И за хората, разбира се, но никому нищо няма да натрапвам.

Откри се изложбата.[5]Не исках официално откриване. Ненужен шум. Нали вратата на залата ще се отвори. Който желае ще дойде, ще види. Но все пак импровизирано откриване стана. Събраха се хора от тях никого не познавах. Моя добър приятел Петър Дочев каза няколко хубави думи, непознати хора ме поздравиха и поднесоха цветя. Благодарен съм им, че стоплиха самотната ми душа. Ценя тази топлота, защото толкова рядко съм я получавал. От родното ми село нямаше никого. И по-добре. Те, моите съселяни са ме зачитали, като бобена чорба на Великден. Не им се сърдя. Те сегашните, поне мизерии не ми правят, за разлика от Ангел Иваневци и компания[6] в миналото. А това не е малко. Изложбата, плод на дългогодишен труд – малка и единствена радост в дългият ми и не много радостен живот...Казват, че споделената радост е двойна радост. А аз се върнах в къщи и с кого да я споделя. Ако бяха живи майка ми и баща ми с тях бил споделил. Как умееха те и на дребното нещо да се радват. Но тях ги няма. Отдавна почиват в черната земя. Единствен Петър сподели малката ми радост.”

По нататък Мирчо Мирчев пише: „ Днес е Гергьовден 6 май 1986 г. Комшиите, колкото ги има заклаха агнетата и отидоха в селото да хапнат и пийнат с хората си. Единствено тук останах само аз. От сутринта не съм отварял уста да продумам. Няма с кого. Не ми е мъчно, защото съм свикнал, не ми е за първи път. Вчера не можах да ида в селото да си взема хляб. Тази сутрин отидох, но на хлебарницата висеше катинар. Зер празнуват хората. Сутринта минах само с чаец, но проклетото черво – иска своето. Набрах малко киселец. В шкафа бяха останали и няколко корички хляб, кой знае от кога и седнах на къщния праг да похапна. Топя залците в паничката с вода да се отмекнат, похапвам сочния киселец и трудно преглъщам с помощта на глътките вода. Дойде от никъде едно малко шарено кученце. И то изпостяло като мен. вероятно и то като мен самотно. И ме гледа с тъжните си кафяви очи. Разделих коричките с него, защото и то надали е било по-сито от мен. Приключихме с него нашия обяд, но то не си отиде. Единственото живо същество което остана при мен до вечерта. Иначе времето е прекрасно. Едно ярко слънце е огряло младата зеленина. Птици се надпяват. Аз съм жив и здрав, очите ми се радват на белия свят. Какво друго ми трябва. Макар и трудно човек трябва да живее. И да търси в себе си и наоколо и мъничкото радост.

***

... Вчера почина баба Иваница на 86 години. Наистина дълъг живот! От две години трудно се движеше, паметта й беше поотслабнала, годините обаче я бяха направили и по-мъдра и по-човечна. Така е със самотните и тъжни хора. А тя беше страшно сама, макар че има двама сина, снахи, внуци и правнуци. Беше много сама, чувстваше се ненужна, но никого не укори...Само пред мен изливаше мъката си. Човек дори, когато има близки хора, може пак да е сам. На мен, когато ми станеше много мъчно и тежко споделях болките си с баба Иваница. Едва ли вече ще има с кого да споделя. Затова мие мъчно за нея...2.ІV.1986г.

***

Изложбата трябваше да се закрие на 20 май, но на 19 галерията имала почивен ден, а на 20 се приемали работите за другата изложба. Така, че на 20 трябва да си обирам крушите.

Откупени са само 4 работи. Е, нищо, аз съм „тънък гурбет” и повече и не ми трябва. Искаше ми се друго: да я видят хората, нали за тях съм я правил. Нали за тях съм се трудил толкова години. Но който отишъл и видял, изложбата си мина и замина – номера е отбит.

Какво ми остава за напред? Ами пак да работя. Не за изложби, не за отбиване на номер, а заради себе си. И да раздавам на хората безвъзмездно, разбира се, ако пожелаят това.

И ето поработвам по-малко. Но усещам: приближава и моята зима. Нищо не ме боли, но годините са си години.пусти останали! кога минаха-нечути, невидени. И малко радост видях през този дълъг керван от години. И повечето време бях все сам. Ева ли е имало по-самотен човек от мене.

Благодарен съм на няколкото приятели, които съм имал в живота си. Благодарен съм и на няколко жени, които срещнах в живота си, те ми дадоха човешка топлина. но всичко мина и отмина. Било, каквото било, но добре, че е било.

Сега вече слънцето ми клони към залез. Не лек беше житейският ми път. Дано краят да е по-лек. Но каквото и да е, зная че последните крачки към моята Голгота няма да са леки / последните крачки винаги са най- трудни/. Ще събера сили да ги извървя. И когато си отида ще си тръгна спокоен. Зло никому не сторих, макар че срещах зло. живях честно и достойно. И гордо живях, не се унижавах и никого не унижих. Работих колкото можах и дано хората, които ме помнят не ме споменават със зло. 30 юни 1986г.”

В писмо от този период ми пише:”...Питаш ме за изложбата. Мина и замина. Като ти свърши сесията и си дойдеш ще я видиш, пък и ти картините ги знаеш. Петър я откри и други познати хора, освен него нямаше... Като видях наредените в залата картини, изглеждаха, като други на широкото. Защото те при мен, нали знаеш как са натрупани една върху друга...”

Ръкописът продължава:”...Днес 19 срещу 20 август 1986 г. починал внезапно Тодор Цоков. Един приятел, които идваше при мен. Не ми беше роднина, но го чувствах повече от роднина и близък. Какъв парадокс – от близък човек може и горчива дума да чуеш, а от чуждия – топла. Сбогом приятелю! Няма вече с кого да разменя и една дума....

Вестниците съобщиха, че преди няколко една е починал проф. Асен Василев. Един художник, които някога ми подаде ръка. Много напътствия и помощ ми оказа този добър човек и педагог!

Да е Вечна паметта му! април 1987г.

***

Септември 1988г.

Дойдоха един мъж и две жени от Комисията за духовно развитие в гр. Угърчин и ми предложиха да направя изложба там. Аз имах журирани работи /кована мед/ и живопис. Съгласих се. Дойдоха с кола и откараха творбите. Отидох и ги аранжирах в Културния дом. На 9 септември стана откриването. Много хора дойдоха. Димитър Гечевски, председател на комисията за духовно развитие произнесе кратко слово и откри изложбата. Благодарен съм на тези хора, че ме уважиха. И откупиха няколко работи, така че хляба е осигурен. След закриването на изложбата останалите работи аз ги подарих на гр.Угърчин. Нали за хората съм ги правил? Дано да се съхранят.

***

януари 1989 година

Обявен съм за почетен гражданин на гр. Угърчин.

***

6 май 1989 година

Днес пак е Герьовден и аз пак съм сам. Варих си бобена чорбица. Нещо не ми е добре напоследък – краката ме болят. Добре беше досега, като имаше здраве. Но знае ли човек какво го чака. Каквото и да е- всеки има своя кръст и своята Голгота и тя трябва да се извърви...

5 юли 1990 г.

Доживях най-сетне след толкова години да се открие и третата ми самостоятелна изложба в Ловеч. Една мъничка радост, която уви няма с кого да споделя, но все пак е добре, че стана. Повечето от половината експонати дарих на гр.Ловеч Защо не, тук при мен да стоят ще се пръснат. Жена и деца нямам да им ги оставя. Нека поне да отидат при хората. На пет души да харесат – това ще ми е наградата. Някой може да ме обвини защо съм направил през 1988 година дарение на Угърчин, а през 1990 година на Ловеч. Ами те проявиха интерес към моите работи. И защо не на Лесидрен? Но лесидренци сигурно не се нуждаят от изкуство. Толкова години никой /освен малцината ми приятели/ не се поинтересува да надникне какво работя. Следователно не им трябват такива работи. Затова и работите ми нямат работа тук...Останаха още някои работи при мен .Дано и те отидат при хората.”

Преди двете изложби картините, дървопластиките и медните пана стояха в мазата на първия етаж, на къщата му.

Много сме говорили за това. Той се притесняваше, че там могат да бъдат повредени, поради неподходящите условия за съхранение. Тази маза беше пълна с творби наредени една върху друга. След изложбата през 1988 година една част от творбите подари на Угърчин. Казваше, че там поне ще бъдат качени на стена и ако някои влезе все ще ги види.

На 1.07.1990 година Мирчо Мирчев е записал: ”...Исках да оставя мои картини и дървопластики на родното си село. Исках да оставя цялата колекция от картини от последната ми изложба безвъзмездно. Исках да останат работите ми в моето село. Исках да направя една селска картинна галерия. Та мигър много села в родината ни имат картинни галерии. Че и много градове нямат. Но изглежда на нашите лесидренци не им трябва изкуство. Никой досега, дори от „интелигенцията” не се е поинтересувал. Тяхна си работа. С работите ще направя дарение на гр. Ловеч, както преди две години направих на гр. Угърчин. В Лесидрен не искам нищо мое да остава...”

Помня огромното му огорчение. Беше отишъл при тогавашния секретар на читалището Марин Христов и му бе споделил желанието си да подари картините на Лесидрен. Идеята е била категорично отхвърлена, с мотива, че няма къде картините „да бъдат сложени”. А това не беше истина. В построената по това време сграда на килийното училище можеше в една –две стаи да се направи постоянна експозиция на картини. Но не било писано. Сградата и днес след толкова години стои празна и се руши.

Пенко Манталитета

/хумористичен разказ/

автор: Мирчо Мирчев

Не се отчайвай, бе момче! Горе главата, бистро гледай! Ти мислиш, че само който изучи е добре. Пък ти си учен – гимназия си завършил. Е, не си можел да вземеш матурата?!..Пък и за какво ли ти е тази матура, холан! Че я виж Пенко, на наш Цоня момчето, няма матура, няма гимназия, но триста с матури в джоба си ги слага.

Праща го бай Цоньо да се изучи, но даскалите ли нещо го намразили, какво ли, скъсали го на изпит. И то да речеш да е по друго, да не те е яд, ами то по български да го скъсат.

- Че как - викам му - Пенко, баш по български да не знаеш? Нали, уж божем сме българи, а пък ти на български си ломотиш, като празна воденица?! И двойка да ти пишат, може ли така, бре?!...

- Не – вика ми той – работата не е в българския. Там те питат за Илиада ли не щеш, за Пенелопа ли нещеш. Па като почнат за разни хора да питат, за разни ми ти там Шекспировци, за някакъв Пушкин, че даже и за Гогол...Ти знаеш ли нещо за тези?...

Че като ти ми ги изреди момчето, много са, аз даже не можах и да ги запомня всичките. Ей, за много народ питат!...

- Та затова – вика Пеньо – ми писаха двойката и ме скъсаха.

Е, скъсаха го, скъсаха, на две не го прегънаха я! Нали момчето си е отворено и ченето му работи, проби си път и без Шекспир.

Като го скъсаха ходи в града да търси работа. Стоя там, какво стоя – дойде си. Няма как, нали ми е братово момче, прибрах го при мен в дърводелската фабрика. Да речеш, че при нас е трудно, не е - всичко на машини работим. Не е като едно време да надуваш с рендето. Накарам го, да речем, да полира един скрин, проста работа, а той като жули с балата, докато политурата загори и стане на петна. Туй дърводелството не му иде отръки...Току един ден свали престилката и ми изтърси:

- Не е, кай за мене тука, чичо. Аз – вика ми – за това ли съм учил, та да гълтам прахоляците?

Тъй ми рече и не се весна във фабриката вече, магарето му недно. Шляпа се една зима Пенчо пет за четири. Грамофон купи и всяка вечер танцова забава в салона на читалището правеше. Пък и дене, нали няма къде да иде и все в читалището се върти. Ама да не мислиш, че книги чете?! Разгръща списанията, па току среже някоя картинка и си я прибере за спомен. По едно време хеле започна да прави стенвестници. Па и в представленията почна да участва. Ама да речеш, че се е извъдил някой художник или артист?! Стенвестник като направи, така го нашари и изографиса, та и три дни да се звериш, не мож го разгада. А пък играта му на сцената, боже опази! Като излезе, па като се облещи и ревне, че мравки да те полазят по гърба.

Ненко, секретаря на читалището понаправи му забележка, ама нали е тих и кротък човек, та Пеньо, като отвори едни уста, та го направи на бъзе и коприва.

- Ти – викне му – какво разбираш от театър и художество, бе?! Или мислиш, че като си завършил гимназия много знаеш? Само парите си, така без нищо получаваш? За твоята служба, кай се иска обща култура и манталитет да имаш.

И какво прави, какво струва, с председателя шушукаха, в града къде и при кого ходи, махнаха Ненко и назначиха наш Пенко за секретар на читалището.

И си я върши работата момчето. От всичко отбира. И стенвестници пише, и представления прави...Е, то стенвестниците му са си написани със замах, та хич и не се труди да ги четеш, ама кой ли ти ги и чете. Нали ги има, това е важното. А като излезе на сцената, като се пооблещи и като викне, колкото малки деца има в салона все ще се разреват хорово, а бабите току се попрекръстят и си плювнат в пазвите.

- Абе, Пенко – викам му – хубаво играеш, чичовото, ама много викаш и се кокориш бе, изпоплаши дечурлигата.

Па ме поизгледа оня ти синковец, тъй отгоре –отгоре, позамижи с едното око, сякаш ще ме рисува, па току прецеди през зъби:

- Профан си – вика - чичо, профан. От изкуство нищо не разбираш. Гледай си там рендетата и бичкиите. Че аз, кай по системата на Станиславски играя. Ей, изкуство е това, не е като да рендосваш чамова дъска! Тук, бако, се иска психологизъм и трагизъм, ама какво ли разбираш ти от тия работи, та съм седнал да ти ги обяснявам?

И още едни такива думи като ми наказа, дето и на сън не съм чувал, та се сбърках. Копче не можах да му кажа и си отминах.

Хеле пък майка му, нали соя си и е такъв, като отвори една уста и почне да го хвали, остави се.

- Мой Пенко – вика – сега расте, расте...Даскалите, като го намразиха и не му дадоха да завърши гимназията мислеха, че той гладен ще умре. Ама на, в джоба си може да ги натика сега и на малкия му пръст вода не могат да полеят.

И като навирила нос тая жена, не се досяга. Пък ако се случи някоя комшийка да притъкми Пенко за някое наше момиче, то мигър, че пък ще стане, ама нали знаеш жените обичат да се занимават с тия работи и тя току скипри уста и като занарежда:

- Аз – вика – за мой Пенко ще си взема някоя учена. за какво са ми наште простачки, дето знаят само да копаят?!...Копачка и овчарка не ща. Ам-и-и-и, отвсякъде го искат наш Пенко, то даскалици, то докторици, то акушерки, такива жени, дето да не те е срам едно „добро утро” да им кажеш, та нашите ще гледа той...Приказки приказвате!...

А Пенко и той:

- Аз ще си взема учена жена, дето има манталитет и ми отговаря на положението.

И в библиотеката Пенко е факир. Всичките книги наизуст знае и щом види човека, ха му избере книга, таман като за манталитета му.

Зимъс, нали нощите наголемяха, та нямаше какво да се прави вечер, рекох да взема някоя книжка от читалището, хем да се занимавам да поотмине нощта, хем малко културност да придобия. Отивам при Пенка в библиотеката.

- Каква - кай – книга ще обичаш да ти дам, чичо?!..

-Че знам ли – викам му- дай нещо там по – интересно да е.

Рови се момчето по рафтовете, тършува насам – натам, много труд си направи и току измъкна една ей такава дебела книга с твърди корици. Поизтупа я от прахоляка и ми я тикна в ръцете.

- На ти това – ми вика – файнско е, тъкмо за тебе.

Четох я аз, и с очила и без очила, ама нищо не разбрах. Едни усукани работи вътре, едни завързани истории, не ти е работа. И през ред, през два, като написано по нещо не с нашенски букви. Поразлистих я аз, поразгледах я, па току я затворих и си му я занесох.

- Прочете ли книгата, чичо – вика ми Пенко – хареса ли ти?!

- Абе, четох, ама много усукана работата, та дип не я поразбрах много.

- Е – вика – слаб ти е манталитета. Литературата не е лъжица за всяка уста. – И взе, че ми даде друга една тъничка книжка.

Е, виж нея я разбрах и я прочетох, до конец. Ама не щеш ли да взема да я забравя веднъж на масата и да я намери стрина ти Петровица. Като се върнах вечерта тя седи до печката и срича, а боба загорял.

- Какво правиш, мари, та си изгорила боба? – питам я аз, а тя като ревна връз мене:

- Какво правя ли?!... А ти какво четеш, бре дърт пиргишино? Я си погледни белите мустаци?!..Не те ли е срам, кай, такива книги да четеш. Ще ти дам аз една любов, на дърти години, мискин с мискин!... Ами не стига, че са ги описали, ама ги и изрисували, ка са се прегърнале...

Отстъпих стратегически и въпрос не направих повече за загорелия боб. Занесох на другия ден книжката на Пенка и бир да е не съм стъпил повече в читалището.

Та такива работи момче. Не се отчайвай, че не си я взел матурата. Като имаш способности и талант, пък и без нея да си останеш, като му знаеш и реда, все ще се наредиш някак и без матура.

Ей, го на виж наш Пенко...

[1] Учителката ни по рисуване Стефка Маринова ни заведе няколко ученика в дома му, за да разгледаме картините му.

[2] Оригиналът се съхранява в ХГ „Вароша” Ловеч под инвентарен № 402

[3] Става въпрос за Николай Хайтов, които е бил на Творческия дом на кинодейците и е посетил М. Мирчев

[4] Оригиналът се съхранява в ХГ „Вароша” Ловеч под инвентарен № 402

[5] Става дума за откритата през 1986 г. изложба на Мирчо Мирчев в гр. Ловеч

[6] Визира случая с унижението, което е преживял,за до получи бележка, с която да му позволят да учи.

[7] Той не заключваше къщата си. Дори, когато ходеше в селото оставяше отключено. Казваше, че ако дойде някой да го види и вратите са заключени ще си тръгне, а така ще поседне и ще го изчака.

[8] Племенницата му Дора Масларска и зет й

[9] Оригиналът на ръкописа се намира в ХГ „Вароша” Ловеч

[10] Част от тях са публикуване в книгата ми „Познатият и непознат Мирчо Мирчев- очерк за живота и творчеството на художника от Лесидрен”, която успях да издам в много малък тираж на хартиен носител през 2008г.

вторник, 2 април 2013 г.

Познатият и непознат Мирчо Мирчев

вторник, 2 април 2013 г.