В света на изкуството: март 2013

понеделник, 25 март 2013 г.

ИВАН АРАБАДЖИЕВ

СТАРА ЗАГОРА Е РАЯТ НА ЗЕМЯТА

опит за интервю с ИВАН АРАБАДЖИЕВ[1]

Иван Арабаджиев е роден на 21.11.1966 г. в гр. Стара Загора.

През 1988 г. завършва Институт по изобразителни изкуства в гр. Дупница. През 1995 и 1997 г. участва в Международното биенале на Хумора и сатирата в гр. Габрово, а през 1999 г. в Международна изложба "2000 г. под звездата на Витлеем" - гр. Одеса, Украйна, където получава награда - номинация в раздел графика.

Член на Съюза на българските художници.

Заместник председател е на УС на Арт-клуб “Херос”в Стара Загора.

Живее и твори в родния си град в областта на живописта, графиката и скулптурата, като художник на свободна практика.

Реализирал е 17 самостоятелни изложби в страната и чужбина.

Тиха и прохладна августовска вечер. Пием си кафето с Иван Арабаджиев и си говорим. Подхващам темата за идеята ми да направя едно интервю с него. Той ме поглежда и отвръща:”...Какво интервю. Виж как добре си говорим?!...”

художник: Иван Арабаджиев

Познавам Иван от преди повече от 20 години. Познавам го в мигове, при които е толкова спокоен, че тишината в сърцето му би могла да проглуши света. Познавам го и в минути, при които като говори от устата му излизат огън и пламък.

Познавам го и знам, че винаги лицето му е открито, а сърцето пълно...

художник: Иван Арабаджиев

Познавам Иван. С годините се променяше. Ставаше по мъдър.

Променяха се и картините му. Променяха се цветовете, гамите, темите...

Но силата на картините му винаги оставаше. Те са нещо, което трудно може да се опише с думи. Картините на Иван Арабаджиев трябва да се видят и преживеят. Това е един друг свят, прекрасен и истински. Това е свят на мечти, символи, послания. Свят, който може да те направи по-добър и повече ЧОВЕК.

художник: Иван Арабаджиев

Познавам Иван Арабаджиев и неговите картини от много отдавна.

Работили сме съвместно. Правили сме общи изложби. Винаги ме е изненадвал с творбите си. А те са невероятни.

художник: Иван Арабаджиев

Защото Иван Арабаджиев е художник, който рисува първо със сърцето си, а после с ума и ръцете си. При него творчеството е цялостен процес.

Казва за себе си, че познава пътищата на нещата и състоянията им и пребивава във всяко едно от тях. Знае, че каквото трябва да стане, вече е станало, защото може да рисува с всичко и навсякъде.

художник: Иван Арабаджиев

Иван Арабаджиев е не само мой приятел.

Той е човека, който може да се изправи и да улови слънцето. А после да го постави в земята и от там да се роди песента на Рисувача. Тази песен е пълна със звуци, багри, послания и знаци, които са закодирани в картините му.

художник: Иван Арабаджиев

Говорим си с Иван за новите му творчески планове. Той ме поглежда усмихнато и казва: „ Какви планове?!...Работя и творя добро. Творците винаги знаят кое е добро. Обичам да решавам нерешими въпроси и да вземам невъзможни решения. Ценя всички свои неща, ценя и времето, което отделям за тях. Творецът твори, а не очаква. Другите очакват новото творение на твореца. Творецът може всичко. Може да направи от океана равно поле, може да прояви такава гъвкавост, че да прекара всичко през иглени уши, може да бъде спокоен и бурен. Творецът може всичко...”

художник: Иван Арабаджиев

После разговорът тръгва в посока какви са предимствата и недостатъците на това човек да живее и твори в Стара Загора? Иван Арабаджиев е категоричен:”...Стара Загора е раят на Земята. Всички във Вселената знаят това. Този град е светиня и много от хората, който живеят тук, трябва да се потрудят, за да останат в него. Това е лично дело и всеки сам трябва да работи за него, а не да чака някой друг да свърши работата вместо него...”

художник: Иван Арабаджиев

Бих могла да споря за това къде е раят на Земята. За мен раят а Земята е в Лесидрен.

Но днес нямам настроение за спорове. А и като се замисля, разбирам колко прав е Иван. Раят може да бъде навсякъде, стига човек да си го създаде. Да разбере какво иска и да направи необходимите действия за осъществяването на желаното.

художник: Иван Арабаджиев

И раят и адът са вътре в човека. Защото светът е един и същ, но хорските чувства, мисли, представи и действия го правят различен.

Сякаш прочел мислите ми Иван продължава:”...Човек първо трябва да се научи да вижда и влиза в рая, после да успее да остане там, а след това да научи реда и законите, който действат в него...Има си ред за тези неща...”

художник: Иван Арабаджиев

Разговорът ни неусетно преминава върху темата за предизвикателства към съвременният човек? Иван отпива глътка от кафето си и продължава:”...Човекът трябва ясно да осъзнава това, че е ЧОВЕК и да постъпва винаги по човешки. Вярата е нещо, което се придобива с опита, а българите са много опитни в различни неща. Талантът е като хубав имот, който е получен по някаква причина. Дано успеем да го открием, запазим и умножим. Ценностите са безценни, но не са безплатни. Човек плаща за тях с живота и душата си. Най-големият и единствен успех е вътрешното познание. Единственото постижение е изявата на вътрешното познание. Всеки който е успял и постигнал нещо, знае това. Хората трябва да се научат да слушат и да чуват. Да внимават какво говорят и да чуват това, което им се говори. Защото достойно е да бъдеш човек, още по-достойно е да бъдеш достоен човек, но най-достойно е да си съзнателен и внимателен човек...Съвместните дела са сложна работа, защото всички трябва да познават Човека до себе си. Да познават този, с който ще извършат съвместни дела. Трябва да познават сърцето му и това какво излиза от там. Трябва да знаят неговата мечта и дали той е готов да изпълни тази мечта. Всеки ще работи за изпълнението на своята мечта и когато се изпълнят двете мечти, те могат да се превърнат в една, която двамата човеци да реализират. Всички мечти са равностойни, независимо от тяхната големина...”

художник: Иван Арабаджиев

Така е, всички мечти са равностойни. Като се замисля как сами унищожаваме мечтите си ми става тъжно.

Мислите ми се въртят около това как хората убиват доброто в себе си и защо твърде често не осъзнават, че могат да бъдат по-добри. Всичко тръгва от човека, достига до другите и отново се връща от там, откъдето е тръгнало.

Ако от човека тръгне добро, при него се връща същото, но с двойно по-голяма сила. Ако от човека тръгне злоба, интрига, клевета, то те ще стигнат до другите, но рано или късно ще се върнат към първоизточника си. Иван продължава:”...Няма малко и голямо зло. Злото разрушава всичко около себе си и накрая се саморазрушава. Но докато това се случи вече са нанесени много вреди. От зло добро не става. Злото не твори, то само руши... Животът е трептяща светлина. Познаването на живота е особена работа. Животът се познава по това, че е жив. Никой не може да отнеме изпълнената мечта...”

художник: Иван Арабаджиев

Убедена съм, че всеки един човек може да бъде промяната, която иска да настъпи в света. Но за да се случи това се изисква усилие и смелост. Най-големият проблем на голяма част от хората е, че не проумяват собственото си участие в това, което им се случва в личен, професионален и обществен план.

Хората обичат да се оплакват, да мрънкат за това колко са зле, да намират причини все някой друг да е виновен за провалите и неуспехите им.

Твърде често чувам, в колко тежки времена живеем и колко сме зле. Твърде често се срещам с липсата на надежда и вяра...

художник: Иван Арабаджиев

Постепенно разговорът ни с Иван Арабаджиев се насочва към темата за времето, в което живеем: „...Какво му е на времето, в което живеем?!” – казва той - На мен винаги ми е интересно. Всеки сам решава какво му е интересно и дали му е интересно. Любовта в сърцето е мечтата в главата. Не мога да спра да мечтая. Животът не прави отстъпки. И аз не правя отстъпки, предпочитам да направя две неща, отколкото да отстъпя от едно...Мъката и тъгата са подтиснатите радост и веселие. Аз обичам радостта и любовта. Имам всички неща. Времето за мен е сега. Рисувачът рисува всичко, което му трябва. Ако няма врата ще си я нарисува. Ако вратата няма ключ и ключалка - ще си ги нарисува. А после ще отключи вратата и ще мине през нея. А там, оттатък вратата – може да има всичко, каквото поиска и каквото си нарисува...”

художник: Иван Арабаджиев

Мисля си за вратите, които се отварят и затварят. За пропуснатите възможности. За знаците, които ни се пращат и които за съжаление сме забравили как да четем. Мисля си за това, което има след вратите и ключалките и чувам думите на Иван:”...Отключи си сърцето, отвори си очите, определи какво искаш. Тогава предприеми нужните действия и всичко желано вече се е случило...”

2010 г.

художник: Иван Арабаджиев

http://www.youtube.com/watch?v=9oyM9kluA5o&feature=youtu.be

[1] Материалът е писан през 2009 г. и част от книгата на Камелия Мирчева "За хората и техните пътища"издадена през 2011 г.

петък, 22 март 2013 г.

ПЕТЪР ДОЧЕВ

ПЕТЪР ДОЧЕВ[1]

/1934-2005/

Камелия Мирчева

Петър Дочев е роден на 6.10.1934 година в с. Лесидрен. Завършва специалност живопис през 1956г. Известно време работи като художник към "Кремиковци" и изкуството му е свързано с индустриалния пейзаж. След 1985 година живее и работи в с.Лесидрен.

Реализирал е над 30 самостоятелни изложби. Носител е на втора награда от Международното триенале по живопис в София през 1996 г. Негови произведения са притежание на Националната художествена галерия, на много галерии из страната и частни български и чуждестранни колекционери.

Самостоятелни изложби:

1969г.-Дом на културата, Кремиковски металургичен комбинат;

1970г.-Глерия „Руски” 6, София;

1974г.-Галерия „Раковски”125, София;

1978г.-изложбен център Орешака;

1980г.-Галерия „Шипка” 6 , София;

1984г.- Галерия „Раковски”125, София;

1986г.- Дом „Витгенщайн”, Виена;

1992г.-Галерия „Арт 36”, София;

2001г.- Галерия „Ирида”, София;

2002г.- Галерия”Райко Алексиев”, София;

2004г.-Галерия „Кръг +”, София;

2006г.-Галерия „Кръг +”, София организира изложбата „От фигурата до знака” ;

Колективни изложби:

1980г. – Атина, Гърция;

1985г.-Галерия „Руски 6”, София;

1996г.-Галерия „Ата-рай”, София;

2001г.- Изложба „Пластове”, галерия „Ирида”, София;

2002г.-Градска художествена галерия, Варна;

2003г.- Галерия”Райко Алексиев”, София;

2004г.- Ахрома, галерия „Шипка 6”,София;

2004г.- Двореца „Порча”, Виена;

2005г.-Международно бианале за съвременно изкуство, Прага , Чехословакия;

2006г.- Културен център „Бабел”, гр. Ултрех, Холандия;

Носител на наградата за най-добра изложба на годината през 1999 г.

художник: Петър Дочев

В брой 13 от 26 март 2004г. на вестник „Култура” Светла Петкова пише по повод изложбата на Петър Дочев в Галерия „Кръг +”: „...Произведенията в последната изложба на Петър Дочев се разгръщат между монохромно сивото на пепелта от кремиковските заводи (където е работил като художник) и пълноцветната природа на Лесидрен (където е роден и твори през последните 20 години). Сред преобладаващите тежки и тъмни графитни картини особен акцент са няколко малоформатни акварелни пейзажа. Слънчевите дървета и хълмове, настанили се на една от стените в галерията, сякаш противостоят на всичко останало, което художникът е показал. Те са своеобразно връщане към първоизточника на неговата работа, "глътка реалност" след дългата разходка из света на абстрактното. Въпреки, че на пръв поглед двата подхода изглеждат коренно различни, те могат да бъдат разглеждани и като две страни на една цялост - като деня и нощта, светлината и тъмнината, студа и топлината. В случая това са двете лица на природата - вдъхновителка, която може да бъде сурова, но и съзидателна. Масивните релефни композиции от графит въздействат с мощните си обеми, с целостта си. Специфичните свойства на материала позволяват на светлината да играе по повърхността на работите - да бъде мека, топла, остра... Тя се разлива разсеяно по грубо обработената сива маса или се отразява студено там, където са поставени проблясващи графитни акценти. Изложбата е подредена така, че вниманието ни постоянно е концентрирано в очакване на всяка следваща работа. А тя може да е ярко червена на едри мазки, светлосива с енергично нанесени нарязвания, бяла с нежни акценти в жълто, червено, зелено или тежка и мощна, дълбоко сива. Картините на Петър Дочев са обградени от мълчание, те са огледала, в които не виждаш отражението на външния си образ, а можеш да надникнеш зад него. Те сякаш са далечни планети, енергийни полета, които зареждат. На откриването на изложбата скулпторът Ангел Станев каза: "Картините на Петър Дочев носят откровения. Те са картини на безсъние, възторг и екстаз, надежда и вяра. Тук можем да видим брилянтни до объркване акварели - рисунки от природата. Или огромни графитни картини-скулптури - могъщи и страховити като пазители на цивилизацията, на всичко съкровено и поетично. Усещане за тайнство!"”...

художник: Петър Дочев

Във вестник „Култура” бр. 30 от 9.ІХ.2004г. четем: „...Когато художникът Петър Дочев показва изложба, това събитие винаги е съпроводено с вълнуващо очакване. Необикновеното присъстве на този художник, приел изкуството си, като начин на съществуване, без компромиси и без алтернатива винаги е предизвиквало интереса на публиката и на художествените специалисти. Петър Дочев моделира картините си и уникалния си си личен стил от меката графитна маса на индустриална пепел, тази с която е работил години наред в завода Кремиковци. Абстрактни, конструктивни и мощни работите му носят своето необикновено въздействие в динамиката на релефната черна маса. Играят си със светлината, с усещанията за тежест и за красота, въздействат на подсъзнанието ни, подобно атавистични символи от миналото...”

художник: Петър Дочев

В бюлетина на СБХ, бр.7 от 2005 година е публикувано интервю с Петър Дочев, проведено на 11 март 2004 година в специализираното радиопредаване за изобразително изкуство „Пикник на Везувий” /RFI-София, 103,6 FM/ с водещ Руен Руенов. Конкретният повод за интервюто е предстоящата 70 годишнина на художника и неговата изложба в галерия „Кръг +”. В интервюто Петър Дочев споделя:”...Днес мога да кажа, че след 40 години достойна работа съм доволен. Вярно страдам за това, че нямам достатъчно време, защото имам още много неща да кажа. Пълен съм с енергия...През мен са преминали много реалности...Художникът трябва ревниво да пази територията си и да избягва това, което го смущава. Творците сме като акумулатори, трябва да се осигурим, да разполагаме с времето си. Аз винаги намирам сили да се освободя от това, което ми пречи. Напуснах Кремиковци и отидох в моя роден Лесидрен...

... В Кремиковци губех много време, бях чиновник. Исках да работя като свободен творец. Съвсем друго е да имаш възможността да работиш ден след ден, без нищо да те смущава. Създава се вътрешна необходимост, всеки ден да правиш нещо и следващата крачка да бъде друга...”

художник: Петър Дочев

За него през 2004 година Стефан Кисьов пише: „Петър Дочев и неговите светове. Те са поне два - артистичните светове на художника Петър Дочев. Единият е познат и реалистичен. Светът на родния Лесидрен, с неговите къщи, дървета, планини, реки /или може би ручейчета/; свят на добре артикулиран лиричен пейзаж. Нарисуван е с любов. Той живее в двайсетте живописни миниатюри, окачени срещу стълбите на втория етаж на улица "Будапеща", където се намира галерия "Кръг". Тя е подслонила огромната експозиция на художника. Огромна, заради останалите, около 30 на брой, предимно тъмни като колорит, изрисувани с графит плоскости, които образуват неговия втори свят, второто му "аз". Именно те предизвикват по-голям интерес, събуждат разни въпроси. Безспорно в тях художникът е вложил енергия, въображение и материали. Предимно обработена графитна маса от "Кремиковци", където Петър Дочев е работил като художник. Формите са релефни до чисто предметен реализъм. Най-голямото достойнство на тези черни петна е начинът, по който се съчетават с малките, сбити една до друга акварелни миниатюри, за които вече споменах. В това е чарът на изложбата. Тя се превръща в иронично намигане. Заиграване с модерното. А модерното тук не е просто модерно. То е някак пародирано. Не знам дали такава е била целта на автора. Може би се е опитал да бъде много пластов, да съчетае в едно цяло традиция и мода. Експеримент и вдъхновение. Факт е, че присъствието в една зала на две така различни по дух и атмосфера творчески визии действа разкрепостяващо....”

художник: Петър Дочев

За мен Петър Дочев, освен велик художник бе и незаменим учител. Все още помня първата ни среща. Беше през есента на 1977 година. Учебната година беше започнала и аз учех в ІV клас. Баща ми беше уговорил среща с художника, за да види мои рисунки. Тогава Петър Дочев живееше и работеше в София, но често си идваше в Лесидрен. Когато разгледа рисунките ми той каза: „...Пътят на един художник е труден и е свързан с постоянно учене, което продължава през целия му живот. Постоянно учене и много, много труд. Ако си готова за това можем да започнем подготовката за изпитите за кандидатстване в Художествена гимназия...”

Години наред коригираше рисунките ми. Понякога, когато оставаше за по-дълго в Лесидрен подреждаше предмети в ателието си и аз рисувах под неговото пряко наблюдение. Беше невероятен учител. Говореше много внимателно и спокойно, обяснявяше ясно.

Петър Дочев ми даде много. Научи ме не само да рисувам, а и да подхождам отговорно и с постоянство към това, което правя. Имаше мигове, в които не успявах да се справя с поставената задача. Благодарение на него проумях, че човек ако вложи повече старание и тренировка в нещо няма начин да не успее да го направи. Обичаше да казва:”...Развитието на много талантливи хора е спирало, защото те са се главозамайвали от първият си успех и са спирали да работят целенасочено. Само наличието на талант не е достатъчно, то е предпоставка, без която не би могло да се създаде творчество. Всяка една дейност изисква постоянство и тренировка. Талантът трябва да се развива. Творецът не бива да се страхува от нови търсения...”

С подготовката ми за изпитите в Художественото училище в гр.Троян се роди едно приятелство, което оказа огромно влияние в моя живот. Магнетичната личност на човека и художника Петър Дочев винаги ми е помагала да преоткривам света на изкуството, собствените си способности и красотата на Лесидрен.

художник: Петър Дочев

През май 2006 г. Петър Дочев посмъртно е отличен с престижната награда „Захари Зограф”.

Наградата е връчена на 22 май на съпругата му Лили и дъщерите му Тотка и Десислава.

Академик Светлин Русев, ръководител на журито, присъдило високото отличие, в словото си заявява:“...Рядко някога е било толкова единодушно журито, както този път при определяне на носителя на наградата. Тези, които присъстваха, и тези, които не присъстваха, единодушно се спряха на името на Петър Дочев, защото той имаше серия от много силни прояви. Независимо дали е между нас, той най-много заслужава това признание. Това е най-сериозната награда, която устоя на всички превратности на времето и остана като мярка за сериозното и трайното в българската култура”.

Петър Дочев е удостоен посмъртно и със златния почетен знак на Самоков.

художник: Петър Дочев

[1] Статията е част от книгата на Камелия Мирчева “За Лесидрен и лесидренци” Изд. Арт клуб „Херос”2009

Евгений Карталов

Животът е като камъка

/интервю на Камелия Мирчева

с Евгений Карталов/

Евгений Карталов е на 45 години. Живее във Враца. Повече от 20 години работи като преподавател по изобразително изкуство. Роден е на 15 февруари. Обича да готви понякога. Слуша предимно хард и хеви метъл, рок, джаз и класическа музика.

Като художник работи в областта на рисунката и малкия формат. Завършил Техникум по каменообработка в с. Кунино, Педагогически колеж в Дупница и Великотърновски университет „Свети Свети Кирил и Методий”.

Твърди, че не е от хората, които могат да дадат конкретна оценка за себе си и за творчеството си. Неговите ученици обаче го оценяват като невероятен учител и много голям художник. И въпреки това дори за хората, които го познават от дълги години той си остава загадка. За себе си казва:”Аз съм си просто Аз. Такъв съм си, какъвто съм. Понякога съм загадка дори за самия себе си…”

Но е категоричен: „ За мен е по важно да имам приятели, на които да разчитам и те да разчитат на мен, когато е необходимо. Приятелите са всичко, което имам, без тях не съществувам.”

Желая на Евгений Карталов много музи в живота и творчеството и му благодаря за отделеното време за това интервю.

Художник: Евгений Карталов

Евгений, би ли разказал нещо повече за изложбите, в които си участвал и за творческите си планове, ако имаш такива?

Участвал съм в международни, национални, регионални и други изложби. Когато представям моя работа за изложба не се стремя към награда. Моята награда е зрителят да застане пред творбата и да се опита да я разбере. Тя да му окаже някакво въздействие. Посланието на една творба не би могло да се обясни с думи. То е в душата на твореца и трябва да стигне до душата на този, който я гледа.

Никога не съм си правил творчески планове. При мен нещата стават импулсивно на мига, в момента. Обикновено този мой творчески заряд, музата, избухва през късна есен и през пролетта. Не правя предварителни скици и ескизи как ще изглежда бъдещата творба. Просто грабвам инструментите за рисуване и започвам. Това е някакъв импулс, вдъхновение, което е с мен докато завърша творбата.

Всички ние, възпитаниците на педагогическия колеж в Дупница помним в една или друга степен престоя си там. Какво е останало най-ярко като спомен у теб за този период?

От Педагогическия колеж в Дупница останаха приятелства с хора от различни краища на страната. Приятелства, които продължават и днес. В педагогическия колеж човек научава методиката на преподаване на рисуване, а това е важно за тези, които имат намерение да работят в тази област.

Художник: Евгений Карталов

А какво ти даде и какво ти взе периода, прекаран в Техникума по каменообработка в с. Кунино?

Кунино?!...Даде ми и много и малко. Много, заради важните неща, които научих. А най-важното нещо, което научих там е никога да не се предавам, да не се отказвам от нещо, заради трудност, причина или препятствие. Камъкът е труден за обработка, но винаги в крайна сметка може да бъде победен от майсторството и ръката на скулптура и въпреки трудността накрая да се получи една великолепна скулптура. И тя е вечна. Вечна, като камъка.

Времето в Кунино ме научи на упоритост. А това ми помогна много в живота. Животът е като камъка.

В Кунино бяха най-хубавите ми години. Много мога да говоря за тях. През 2011 г. ще се съберем по повод честването на 90 години от създаването на училището. С някои мои съученици ще се видим за пръв път след повече от 25 години.

Художник: Евгений Карталов

Работиш като преподавател по изобразително изкуство. Учениците ти са носители на много престижни награди. Какво мислиш за образователната система, какви са нейните недостатъци и предимства?

За образователната система може да се говори и пише много. В нея проблемите са толкова много, че е трудно да човек да ги обхване. Но въпреки всичко, въпреки проблемите, доказателство е, че българските деца са по - подготвени от тези в други страни от Европа. Или поне в тези страни в които аз съм бил по международни проекти, на които е представяно творчеството на децата, на които преподавам.

Художник: Евгений Карталов

Какви са предимствата и недостатъците на това един човек да живее и твори във Враца? Какво би искал да се промени в родния ти град?

Враца си е хубав град, макар че някои хора не мислят така. Аз си го харесвам такъв. Разнообразен и многолик с хората си, с проблемите си и с т.н образи (омрази) врачански.

Бих искал във Враца да има градска художествена галерия. Това е нещо, което е крайно необходимо за града. Все пак във Враца има много творци, които нямат поле за изява. Ограничаваме се само в художествената галерия към Регионалния исторически музей, където възможностите за изложби са малко, въпреки огромното пространство.

Художник: Евгений Карталов

Какво бих променил в България, ако имаше такава възможност?

На първо място-отношението на обществото към труда на българския учител. Бих променил и тези които ни управляват. Повече от 20 години българския учител агонизира в своето съществуване. Агонизира и обществото ни.

Стигнахме дотук, че най-голямото предизвикателство пред по-голямата част от българите е свързано с това да оцелеят физически в дългите преходи и кризи. И като че ли светлина в тунела няма. Тук там мъждука все още една мъничка надежда за промяна. Липсва вяра в живота на българите. И това безверие и безнадеждност става все по-голямо, благодарение на нашите „умни” политически „гении”, които бавно и системно с действията и бездействията си рушат и ограбват всичко, което все още е останало в България. И сред тях все по-малко стават онези, които мислят за народ и родина, за децата на страната ни и тяхното бъдеще.

Художник: Евгений Карталов

Какво е разбирането ти за таланта и за талантливият човек?

Талантът е нещо относително. Господ ти го дава, но без упорство и постоянство, без труд и работоспособност не можеш да постигнеш нещо. Всеки човек е способен и талантлив за нещо, което може да развива и извършва в дадена област.

Аз се стремя да търся успех и реализация за това което правя и за това, което създават учениците ми. Всичко в този живот иска постоянство и правене. Щастлив съм, когато видя реализацията на труда си с децата. Много ме радват техните постижения. А за собствените си, просто работя.

Художник: Евгений Карталов

Кои са най-важните за теб ценности?

Повечето от ценностите са заложени у човека, въпреки, че някои от тях въобще не се използват. Ценностите са нещо вътрешно развито. Те са въпрос на убеждения и душевна нагласа, но определено най-голямото зло е злобата, омразата, малодушието, липсата на интерес към себе си и към околния свят.

Художник: Евгений Карталов

Кое е най-голямото твое разочарование? А постижение?

Не избягах от България преди 22 години. Това води до разочарования в определени мигове от живота ми, но доведе и до най-голямото ми постижение. В следствие на оставането ми в България срещнах съпругата си и това е свързано с постижението – имам невероятен син, който е най-ценното нещо в живота ми.

Художник: Евгений Карталов

Смяташ ли, че времето, в което живеем е интересно и с какво?

Не смятам, че живея в интересно време. Преди съм вярвал, че ще е интересно, заради промените и предизвикателствата, които предлага. Само че промените и предизвикателствата в обществен план станаха еднообразни и поне за сега не провокират интереса ми.

Определяш ли себе си, като щастлив човек и защо?

Определено да, защото съм жив, защото съществувам.

Художник: Евгений Карталов

Кои са сбъднатите мечти на Евгени Карталов и за какво продължава да мечтаете?

По при природа съм мечтател. Цял живот съм имал мечти. Някои са реализирани, други все още не.

Какъв е смисълът на живота според теб?

Аз лично живея единствено заради сина си, да мога да го подкрепя да получи онова, за което мечтае, да успее да се реализира успешно в живота, макар че знам, че това никак не е лесно.

Художник: Евгений Карталов

Любима мисъл, ако имаш такава.

Нямам любима мисъл, но харесвам тази на Шекспир:

„Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея, влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли…”

Би ли могъл с няколко изречения да опишеш света, в които би искал да живееш?

Бих желал да живея в един по-добър свят, различен от този тук и сега.

3.11.2010г.

Интервюто е правено през 2010 г. и част от книгата на Камелия Мирчева "За хората и техните пътища"издадена през 2011 г.

понеделник, 25 март 2013 г.

ИВАН АРАБАДЖИЕВ

петък, 22 март 2013 г.

ПЕТЪР ДОЧЕВ

Евгений Карталов

понеделник, 25 март 2013 г.

петък, 22 март 2013 г.