ЕДИН ДАЛЕЧЕН СПОМЕН
/провокиран от среднощен разговор в
групата „Всичко за декупажа”на тема трябва или не да се познават и спазват
правилата в изкуството/
КАМЕЛИЯ МИРЧЕВА
Това се случи в онези далечни години, когато бях в ученичка
в ІХ клас на Художественото училище в Троян.
В петъците се качвах на автобуса и се прибирах за
съботите и неделите в Лесидрен.
В Лесидрен освен със семейството и с приятелите ми се виждахме с художника
Петър Дочев, един от първите ми учители по рисуване и човека, който оказа огромно
влияние в живота ми. Той бе човекът, които ме подготвяше за изпитите по
рисуване, с които кандидатствах в Художественото училище.
Художник: Петър Дочев
Започнах да ходя при него на уроци от 9-10 годишна възраст. През онези години, той живееше в
София, където работеше като художник в „Кремиковци”. Идваше си често в Лесидрен
и имаше трайни резултати на експериментите си с релефи в картините. Използваше някакъв
графитен отпадъчен материал, които примесваше с бои. Това си беше чиста
революция в изобразителното изкуство.
Художник: Петър Дочев
Виждахме се в почивните дни. Носех му
нарисуваните в училище картини. Обсъждахме ги и си говорехме за изкуството, за
това как се чувстам в Троян, от какво съм доволна или недоволна относно
преподаването.
В един такъв разговор, доста огорчено се изказах за за
скуката в учебния материал по рисуване и живопис, за това, че не виждам смисъл от това да рисувам
постановки с разни предмети, гърнета и гипсови отливки. Доста възторжено обясних
как искам да правя истинско изкуство, да творя и експериментирам.
Художник: Петър Дочев
Петър Дочев много внимателно, но съвсем мълчаливо ме
изслуша. Стана и взе една папка с картини. Отвори я и ми показа нещо
невероятно, негови акварели с реалистични пленерни изображения на пейзажи от
Лесидрен.
До този момент не бях виждала такива негови творби.
Познавах реалистичната, свързана с работническата тема и абстрактната част,
свързана с индустриалния пейзаж тема в творчеството му. Познавах е
експерименталните му картини, но такива виждах за първи път.
Художник: Петър Дочев
Гледах вцепенено и
учудено папките, които изваждаше. Тогава той ми разказа, че правенето на
рисунки от натура е много важен момент не само за неговото творчество, но като
цяло в живота на всеки художник.
Стоях там, в Лесидрен, в ателието на Петър Дочев, един от най-големите
експериментатори в областта рисуването. Художникът, които създаваше картини с неизползвани
досега материали в изкуството, ми показваше реалистични рисувани от натура пейзажи от Лесидрен. И не само това, а ми казваше, че познаването на правилата и рисуването
от натура е най-важното нещо в живота на един художник.
Художник: Петър Дочев
Ако не ценях и уважавах
толкова Петър Дочев, ако не се възхищавах на творческите му търсения, сигурно с
16 годишният си, не дотам голям опит бих отхвърлила категорично тази идея. Той
може би усети това, защото каза:
- Рисуването от натура трябва да продължи през целия
живот на твореца. То не трябва да е основно в творчеството му, но без него не
би могъл да прави другото. Лошо е, когато в развитието си художника остане
само до ниво рисуване от натура, но още по-лошо за неговото бъдеще, като творец
е да не може да прави това, колкото е възможно на по-високо ниво.
И Петър Дочев ми
разаказа за следния случай от живота на Пикасо. Та събирали са се художниците в
едно кафене в Парижкия квартал „Монпарнас”. Това място било особено популярно в
началото на ХХ век, времето, когато в легендарните кафенета на Монпарнас са се събирали творци на изкуството –
писатели, художници, поети и музиканти от целия свят.
Това време било наречено „Лудите години” и Монпарнас
вече се бил превърнал в следище, оределящо на творческия живот не само на Париж.
Средище, в което се раждали и реализирали идеи, които
променяли не само правилата и представите в изкуството, но и света. В
кафенетата на Монпарнас се зараждали идеи, нови течения в изкуството, приятелства, неприятелства и предизвикателства. Там ставали най-великите
купони. Та когато Пикасо влязъл в кафенето, започнал доста разгорещен разговор
за и против новите творчески течения и търсения.
Пабло Пикасо Портрет на Дора Марат
Пикасо е доста противоречива личност. Никой, не
зависимо от това дали харесва или отвърля Пикасо не може да отрече факта, че
той е творецът, който с творчеството си се осмелява да изгради мост между
цивилизациите от древността към бъдещето. Мост, с които разчупва
действителността и я превръща в друго време и измерение.
Общоизвестен факт е, че Пикасо обича изкуството на
майсторите, работили преди него и през целия си живот ги изучава. Не по-малко
известни от останалите му творби са портретите му, вдъхновени от творчеството на
Пусен, Кранах, Кубре, Дьолакроа, Веласкес...
Пабло Пикасо Герника
През целият си творчески живот Пикасо се е връщал сюжети
за героите от митологията – Орфей, Минотавъра, Гълъба, биковете и те са
изобразявани от него във всички периоди от творчеството му. И ако на младини испанецът рисува като
Рафаел, то Пикасо от Монпарнас, както сам твърди, рисува така, както смята, че
може да изрази най-добре това, което иска. И никога не е отричал, че е могъл да
стигне до този етап, само за това че е минал по пътя на влиянието, което са
оказали върху него многото академични художници от миналото, импресионистите и
испанските хуожници – Сурбаран, Гоя и Ел Греко.
През 1904г. Пикасо пристига и заживява в Париж. За това време казва: "В
Париж се почувствах свободен, ако Сезан бе живял в Испания, навярно щяха да го
разстрелят..."
Интересното е, че когато Пикасо излага първите си
работи, Сезан е още жив, още се водят спорове около импресионистите, въпреки,
че малцина помнят имената на Ван Гог и Гоген. Това е времето, когато Европа се
прекланя пред Ибсен и Маларме, през мюнхенските декоративни живописци, пред
фаталните жени на Франц Щук, пред "Островът на Смъртта" на Арнолд
Бьоклин, пред епикурейците на Анатол Франс и пред парадоксите и провокациите на
Оскар Уайлд.
Това е времето, в което Европа дори не подозира, че
само след десетилетие в едно горещо лято, ще изтрещи на 28 юни 1914 година един
зловещ изстрел в Сараево[1].
Изстрел, който ще доведе до това, светът
да бъде залят с кръв и смърт. Едва ли някой човек тогава е можел да предположи, че идва един страшен и черен
период, в който 70 милиона войници ще бъдат мобилизирани в Първата световна
война, една от най-тежките войни в история на човечеството, в която са убити
повече от 15 милиона души.
Та Пикасо, който твърдял, че не може да гледа
неизрисувани пространства и рисувал върху всичко каквото му попадне-празни
цигарени кутии, парчета шперплат, стени и какво ли още не, доста се
поразгорещил, докато защитавал идеите си. Тогава някой подхвърлил реплика от
рода на това, че когато човек не може да рисува, започва да създава модерно
изкуство. Пикасо станал, извадил от джоба си въглени и креди и започнал да
рисува върху стената в кафенето. Нарисувал на стената кон. Толкова реалистичен
бил той, че стряскал посетителите, които влизали.
Петър Дочев продължи:
- Историята на изкуството не познава друг художник,
чието творчество да е предизвикало толкова много и противоречиви спорове, като
това на Пикасо. За него никой не говори спокойно. Едни го хулят и отричат,
други го издигат едва ли не в култ. За Пикасо са написани стотици книги,
открити са в почти цял свят музей, носещи името му. Още докато е бил жив
изложбите му са се превръщали в събития, за които се е говорело не само
художническите среди, но и по улиците, в клубовете, кафенетата, дори и в
метрото на Париж. Пикасо цял живот е експериментирал. Творчеството му преминава
през много периоди - кубизма, сюрреализъм. Има сини, розови и какви ли не
периоди. Никой не може да отрече, че неговото творчество преобръща представите
за правилата в изкуството и създава нови течения. И въпреки това, самият Пикасо
през целия си живот се е връщал към правилата и формите, които сякаш вече бил
отрекъл и изоставил. През целия си живот Пикасо, редом с другите си търсения е
правил множество реалистични рисунки. Дори една от най-реалистичните му картини
„Портрет на американската писателка Гъртруд Стайн”[2]
е рисувана в периода, когато съдава „Госпожиците от Авиньон”.[3]
Най-големите учители на един творец са природата и творчеството на тези, които
са живели преди него. Рисувай постановките и етюдите в училище старателно,
някога, когато започнеш да нарушаваш правилата в изкуството, ще разбереш колко
важно е да ги познаваш и да ги владееш до съвършенство.
После Петър Дочев ми даде
поредната книга, която трябваше да прочета - „Живият Монпарнас” на Жан- Пол
Креспел.
По онези времена, човек
трудно можеше да си купи подобна литература. В руските книжарници продаваха
албуми с репродукции на художници. За старите майстори можеше да се намери
нещо, но преведени книги за модерното и съвременно изкуство бяха почти
недостъпни.
По онези времена имаше
само един магазин в България, в които се продаваха бои за художници. Намираше
се на „Шипка” 6 и материали можеха да се купят само от хора, които са членове
на Съюза на българските художници, срещу
представянето на членска карта. Това водеше до изключителна трудност за
купуването на материали. Петър Дочев, освен че ме учеше да рисувам ми носеше
книги за четене и благодарение на неговото членство в СБХ и достъп до магазина
на художниците, можех да си позволя да рисувам, още от ученическите си години с
професионални материали. Няма да забравя първият си комплект маслени бои
„Рембранд” и вълнението, което изпитах, когато ги държах в ръцете си.
Петър Дочев ме научи как
да опъвам и грундирам сама платната си, като стриктно държеше да спазвам всички
правила и последователност на етапите за работа. Той е човека, който ме научи да си задавам въпроси и да търся отговорите
им. Той пръв ме накара да разбера, че мога да импровизирам и да търся нови
пътища в изкуството и творчеството си, само тогава, след като съм достатъчно
добре подготвена да рисувам възможно най-добре реалистично. Само тогава, когато
съм достатъчно информирана и владея тези
правила, които след това искам да наруша в търсенията си.
Много съм му благодарна и
признателна за това.
Художник: Петър Дочев
И днес, 9 години, след
като Петър Дочев си отиде от този свят, все още помня разговорите ни и не
забравям да благодаря на живота и съдбата, че ме дариха с шанса да се
докосна до личността и творчеството му.
Днес, на базата на натрупания си опит в рисуването и в
областта на другата ми професия -психологията, категорично мога да заявя, че
човек може да разбива определните граници в изкуството, стъпка по стъпка чрез
експериментиране на нещо ново, само и единствено, ако познава правилата, към
които винаги трябва да се връща. Защото никой, който не е достатъчно добре
подготвен, не би могъл да импровизира до ниво създаване на лично изкуство.
Неговите ескперименти и търсения ще си останат само по-малко или повече успешни
или неуспешни опити със случайно постигнат ефект, а това не е изкуство. Един
експериментален ефект в дадена творба може да я превърне в изкуство само,
когато е съзнателно търсен и може да бъде повторен многократно. Най-големият
капитал на всеки художник е да познава създаденото в изкуството до сега. Да
познава творчеството на старите майстори, стиловете в изкуството и биографиите
на творците. Затова редом с множеството експерименти, които правя в областта на техниките и
материалите, рисувам картини по правилата.
И днес, все още правя копия на картини и
изучавам творчеството на тези, които са работили преди мен. Тези си творби
показвам много рядко само на изключително близки хора. Трупам ги в папки в
ателието си. Не ги смятам за произведения на изкуството или някакво творчество,
но съм убедена, че това е най-големият капитал и натрупано богатство в
личностен план за развитието ми.
Някога, когато изпаднех в периоди на
съмнения или разочарования от това, че не съм
успяла да постигна нещо, баща ми казваше, че най-важното и най-трудно нещо в човешкия живот е да станеш и да
останеш добър човек. Казваше, че това е достатъчно и само, когато го овладееш
можеш да постигнеш всичко останалото. Тогава в онези години не бях съгласна съвсем с
думите му. Приоритетно за мен беше останалото и преживявах много трудно
неуспехите си.
Днес, когато съм изживяла едната половината от живота си, знам,
че думите на баща ми бяха абсолютно верни. Защото и най-важното, и останалото са дарове
за малцина. Останалото е привилегия и същевременно огромна отговорност. То е много труд и
постоянство и възможност да запълниш живота си с удовлетворение и радост от
това, което правиш.
Днес, няколко месеца преди
да навърша 48 години, все още незнам дали съм станала художник. С годините все повече се размиват критериите
и се разширяват представите ми по
въпросите за професионализма в изкуството и творчеството.
Художник: Петър Дочев
Едва ли някога ще имам
отговор на въпросите дали станах художник и доколко успях да постигна най-важните неща в живота си. Знам
само, че винаги съм се старала да давам най-доброто от себе си във всичко,
което правя и да постъпвам, като добър
човек.
Днес все по-често се
връщам назад във времето. Все по-често си мисля за думите, казани от баща ми, за
уроците на Петър Дочев, за хората, с които се срещах и с които вървяхме по общи
пътища. За това, че и пътищата, и хората се променяха. Някои оставаха в живота ми, други си
отиваха. Идваха нови хора, откивах различни пътища...
Художник: Петър Дочев
Мисля си за времето, което
отлетя толкова бързо и неусетно. Все по-често се връщам в годините, през които синът ми растеше, през които учех, правех
изложби или пишех книги. Спирам се в онези години, когато всичко постигнато от мен, градено с много труд и усилия рухваше и
трябваше да започна от началото и разбирам, че точно тези периоди са били времето, през които съм доразвивала уменията си, разширявала знанията си и променяла приоритетите,
идеите и вярванията си по пътя на създаването на нещо ново.
Спомням си тежките мигове
в живота си. Времената, когато една част от най-близките ми хора напуснаха този
свят. Спомням си и трудните и хубавите моменти в живота си. Ценя и отхвърлянията и признанието, успехите и неуспехите, загубите и печалбите.
Ценя приятелствата и предателствата. Знам, че всичко всичко преживяно, всеки
урок и помощ, която съм получила са имали смисъл и не са били случайност. Защото
благодарение на тях се научих да познавам стойността и да показвам
благодарността си за всеки минал,
настоящ и бъдещ миг в живота си.
Художник: Петър Дочев
Повече за живота и творчеството на художника може да бъде прочетено на линк Петър Дочев
[1]
Изстрелът
на покушението при срещу австрийския престолонаследник Франц Фердинанд и
неговата съпруга София Хохенберг, извършено на 15 юни (28 юни нов стил) 1914 г.
в Сараево, главния град на Босна, от босненският студент Гаврило Принцип.
Сараевския анентат и у бийството се превръща на престонаследника стават повод
за започването на Първата световна война.
[2] Гъртруд Стайн (1874–1946) е американска писателка и колекционерка на модернистко изкуство от първата половина на ХХ век. Родена е в Сан Франциско. При едно от посещенията си в Париж се запознава с творчеството на Анри Матис. Тя е първата, която пренася в Америка три негови малки картини, рисувани в модернистичен стил. Има къща в париж, която се превръща в своеобразен Салон на изкуствата. Това е времето, когато Матис вече е завършил „Щастието да живееш”, първата му голяма картина, която поставя началото на фовизма като течение. Това е времето, когато се заражда кубизма. Къщата на Гъртруд Стайн в Париж била известна, като средище, в което се събирали личности, обявени по-късно за гении на човечеството. Чести посетители на домът й били Пикасо, Агон, Кокто, Миро и Матис. Гертруд Стайн първа изказала, станалата толкова популярна днес фраза "изгубено поколение" за младите хора, преживели Първата светойвна война. През 1907г. Гъртруд Стайн, когато Пикасо е завършил портрета й приключвала с публикуването на „Три живота”, които издавала на свои разноски. За портрета й, който е толкова известен днес, по онова време едва ли някой е знаел, освен художника и самия модел.
[3] „Госпожиците от Авиньон“ е една от
най-известните картини на Пикасо. Рисува я в перода 1906 г. и 1907 г.
Първоначалното име на карината било „Философски бордей“, впоследствиее променено на „Госпожиците от Авиньон”, което
е било предложено от писателя Андре Салмон. На картината са изобразени пет голи
женски фигури, проститутки в публичен
дом, който се намирал на ул. "Авиньо̀" в Барселона. Творбата твърде
често е определяна като революционна, повратна точка в развитието на модерното
изкуство. С нея са поставени основите на
кубизма. „Госпожиците от Авиньон“ предизвиква бурен отглас в средите на
изкуството. Много от приятелите на Пикасо, сред които Анри Матис и Жорж Брак, я
намирали за отблъскваща, а когато е
представена за първи път на изложба през 1916 г., тя не получава положителни
отзиви от тогавашните критици. От 1939 г. картината е притежание на Музея на
модерното изкуство в Ню Йорк. Въпреки,
че в картината са нарушени не само пропорциите, но и цялата цялост на човешкото
тяло, самият ходожник е споделял, че картината
се е родила след старателното му проучване на творчеството на Сезан.
Творбите на Сезан провокират идеите
и търсенията на Пикасо за
съзнателното абстрактно третиране на обема и пространството, което води до
раждането на течението на аналитичния, наричан още фасетен кубизъм.
Три години по-късно, към 1910 г. кубизмът се установява като алтернатива
на фовизма и към Пикасо се присъединяват много други творци. Един от тях е Жорж
Брак. Двамата полагат началото на синтетичния кубизъм, известен още като
колажен кубизъм. Това начало проличава в
картината на Пикасо "Натюрморт с плетен стол" от 1912 г. В
продължение на една година двамата с Брак правят натюрморти, композирани почти
изцяло от слепени отпадъчни материали, само с няколко изрисувани линии,
допълнени за завършване на композицията. Първата световна война слага край на
това сътрудничество и забавя по-нататъшното развитие на синтетичния кубизъм.
Няма коментари:
Публикуване на коментар